Една сутрин в гарнизона се появиха няколко хиляди души от племе гигантопитеци. Всеки от тях бе по-едър от мъжка горила. Силно прегърбени, изправеха ли се, стърчаха над копие от един разтег. За изненада на Радослав,
Непосредствени началници на тролоподобните великани бяха офицерите нуадугу — лечителите. Те спадаха към невижданата в човешките цивилизовани армии специалност — тази на магьосниците
Това за пореден път подсети Дичо за шамана на Селото. Все повече се съмняваше, че старчето е било само ритуална фигура. Дали старият Муро не е някъде тук, в Армията?…
Свитата на всеки лечител се открояваше с бяло-червено-черните си наметала, украсени с особена емблема, която тук заместваше червения кръст. Самият нуаде бе препасан с широк метален колан с гравирани елени, или по-скоро кошути.
Числящият се към тяхната дружина лечител още при комплектуването на войската връчи на всеки ратник набор мехлеми: мазило за рани, мазило за уши и за цапане под носа, предназначението на което остана загадка за Радослав, както и шумолящ пакет с два вида превръзки за счупвания — кръвоспиращи и самостягащи се. Пред младия мъж магьосникът се затрудни, огледа го, почеса дългия си, провиснал като хобот нос и реши да го третира като фамор. Така Дичо получи съответните лекарства за една от паласките си.
Дружинният нуаде непрекъснато гонкаше редниците да се мият и чистят. Веднъж в отряда раздадоха парчета от някакво вещество, в което Радослав припозна смачкани пчелни килийки. Миришеха горчиво и той заподозря пчелна отрова. Наредиха им да се мажат с това преди сън, но Дичо отказа и се помъчи да обясни на лечителя, че е алергичен. Онзи по едно време схвана и му даде друго. На втората вечер Радослав вече бе свикнал с мускусния мирис.
На всеки три сола долните дрехи на войниците се изваряваха в казаните на светлинните ями. За по-радикално обезпаразитяване лечителите отваряха сандъчета с мравуняци. Ръководеха рижите насекоми с помощта на игла, която топваха в малки шишенца от малахит и докосваха с нея някоя от мравките. Бе същинско чудо.
Дичо категорично отказваше да се съблича пред другите войници. Когато всяка Райкова вечер ги водеха в кожената шатра-сауна, той срамежливо се криеше зад тръстиково килимче от погледите им. Присмиваха му се, но вероятно си обясняваха чудачествата на Раасуау с някакви негови религиозни възгледи. Всъщност, в Лагера липсваха религиозни обреди. Или преобладаващите тук народите не изповядваха строги в човешкия им смисъл култове, или за времето на война се чувстваха свободни от такива задължения. Вярно, в погубеното Село на Радослав фаморите проявяваха някаква суеверност, имаха и етикет на поведение, церемонии, но май не приличаше да е религия.
Ала към личната си хигиена всички бяха повече или по-малко доброволно принудени да се отнасят с фанатично усърдие. То и поначало фаморите например често се миеха, след ядене пък чистеха зъбите си с влакна от мека дървесина, а граморите за последното предпочитаха дъвки от парчета ароматна смола. Тези и други мерки успокоиха Дичо, че поне докато Армията е на стан, епидемии няма да бъдат допуснати.
Което не значеше, че лечебниците пустееха.
Радослав стана свидетел на пристъп на апандисит, приблизително по времето, когато изостави зеления пискюл на Пети разпределителен легион. Въпросния ден грамор с лисича муцуна изведнъж се строполи на плаца, като виеше от болка и се държеше ниско под стомаха. Най-бързо реагира самият Радослав, който буквално бе залят от страданието на копиеносеца. Усещането на чуждата болка се оказа внезапен пробив в дремещите му змейски сетива и той веднага разпозна на какво се дължи врявата. Без да се замисля, метна нещастника на гърба си и го замъкна на бегом в болничната колиба. След туй приседна на прага ѝ, уморен от твърде интимното съпреживяване. Пък и граморът бе тежичък.
Смълчан, той наблюдаваше как помощникът на лечителя мие ръцете си в гореща отвара от някакви треви, докато граморските санитарки нареждат остри инструменти от посребрен бронз. После магьосникът-нуаде постави пръсти върху слепоочията на страдащия и онзи веднага се укроти, даже май заспа. Но миг преди пеон-нуаде да започне операцията, главният лечител опипа корема на страдалеца и се развика.
В операционната настъпи паника. Вероятно диагностикът бе регистрирал някакво усложнение, защото моментално подгониха вестоносците от лечителската свита да дирят помощ.
Дичо захапа кокалче на десния си юмрук, молейки съдбата да пощади войника.
