Той въздъхна. Покрай цялата въртележка на войнишкия живот бе забравил кашепските изгреви и залези с преливащите се сенки в облаците под двете слънца — прекрасни до вълшебство, даже по-пленителни от захласващото искрене на съзвездията. Докато живееше в Селото, не ги пропускаше. Беше забравил и гъмжилото въпроси, които го терзаеха — сякаш ги бе потулил в себе си. Някои самички намираха отговор, други висяха. Вероятно повечето изобщо не предвиждаха разрешаване, защото в този свят не биваше да мери нещата с човешкия аршин.
Запита се, за кой ли път, какво прави тук. Защо денем става, реди се с котлето си пред казаните с топла вода за сутрешно измиване, после тича в тръс към плаца на аравата и няколко часа марширува, заляга, пълзи, изпълнява команди за оръжейни хватки срещу въздуха, после се влачи да поспи час-два след обилна храна, чисти алебардата и бронята си, помага в разтоварване на снабдителни кервани или се занимава с някаква друга работа по поддържане на Лагера, и пак под строй с отряда си пъпли на учения, този път към полигоните на изток, връща се, мие се, яде, спи или се мотае в наряд…
Е, сети се, че поне никой не го караше да застава мирно на всеки офицер, да отдава чест и да се подчинява на безсмислени заповеди от рода да чисти снега пред машината за настилане на асфалт, да мие спалното с четка и сапун, или да стърчи мирно с каска на припек. От подобни тъпизми наистина нямаше нужда — войската на кашепските народи бе доброволна. Тук никой не бе задължен да угажда на квирините просто ей така. Съществуваше една строга командна верига на подчинение, специално за него важните офицери бяха дванадесетникът (нищо, че в отряда имаше двайсет и четирима войника) на отряда Гръб, дружинникът на Десета дургха, арай-квиринът с емблема Шахар, ирминът Саламандър, лег-квиринът с червено наметало и, накрая — самият монквирин. Останалите бойци, както и чуждите военачалници, нямаха право да му нареждат нищо, нито в бараката, нито на тренировъчния плац, нито по-насетне, в сражение… И пак — отрядникът не си даваше труд да юрка кой да е, не се заяждаше, за всичко си имаше превърнал се в навик режим. Ако не се вписваш в правилата — свободен си да си вървиш.
Очакваше този армейски живот да му е познат от двете отдадени за родината години. Началото съвсем приличаше на излизане на занятия със запасняци — неразбория, анархия, но общо взето всеки знае какво да върши, без да ти тикат в носа уставни изисквания. Нататък обаче службата течеше удивително гладко.
Ето и храната — бе уж както във всяка казарма, от общ казан… ала би излъгал, ако кажеше, че му е домиляло за манджите в БНА. Тук дори угаждаха на войниците — кеф ти яж месо с мургавокожите грамори и джуджетата, като последните хапват и печени насекоми, а не щеш ли — има вегетарианска кухня при гигантите орти. Ако ти е прекалено постно, тогава седни да ядеш млечна попара със сирене и кашкавал при върколаците, отбий се край кухнята на самодивските племена и ще те почерпят с гъби и плодове, пък ако желаеш повече разнообразие — заповядай, фаморите са тук и рупат нещо подобно на варена царевица с едри виненочервени зърна и сърбат горещ бульон с подправки.
Но най-хубавото в Северната армия бе липсата на ужасната досада като сръбска музика или песньовките на Хисарския поп… Впрочем, тук нямаше никаква музика, освен сигналите, които разучаваха. А само допреди седмица свиреха гайдите на върколаците…
Воините, както и довелите го грамори-чергари, бяха мрачновати и угрижени. Живваха само когато вършеха някаква работа, заради което командирите гледаха да им намират занимание. Но свободно време все пак оставаше и тогава в неговата барака потичаха дълги беседи, прекъсвани от тежки въздишки.
Избягваха да засягат темата за похода. Не споменаваха Врага. Понякога Дичо усещаше у съратниците си страх и дълбоко смущение. Но в същото време те бяха категорично убедени, че трябва да се бият.
Той се запита какви ли разговори биха водили негови човешки съплеменници в подобни условия. Нямаше толкова опит, за да направи правдоподобни предположения. И все пак смяташе, че разликите не биха били големи.
Приказваха си за стадата или дивеча и земите си. Пресмятаха пропуснатите сезони за събиране на този или онзи плод или билка, за убой на едно или друго животно. Човъркаха оръжията и униформите си. Бойното облекло бе повече или по-малко еднотипно, с варианти според анатомичните особености на всеки войник. Но това подобие, даже и допускащо известно разнообразие, сякаш потискаше войниците и те доукрасяваха снаряжението си. Фаморите сплитаха легионерските пискюли в сложни макрамета, граморите шареха дръжките и калъфите на оръжията си със силуети на животни или племенни руни. Кой знае защо, не можеха да се примирят с безличната им функционалност. Мъчеха се да ги направят поне едва-едва, но лични, индивидуални.
И докато си играеха така с ризници, шлемове и бронирани ръкавици, те изреждаха един на друг или на Дичо дългите си родословия и питаха риторично здрави ли са семействата и близките им. С гордост описваха децата си.
