Слънце недосегаемо (роман-изповед) полностью

Дъждът не успя да ги застигне. А може би не искаше.

Разбира се, токът угасна тъкмо когато Митко Бомбата поведе магарето през минираното от фашисти поле. Синове и бащи нададоха вой, майки и баби се сопнаха на съпрузите си да не псуват пред децата, дядовци обещаха за лека нощ приказки за американските летящи крепости от войната.

Децата заслушаха, захласнати и заспиващи. Свещи и газени лампи, трусове на гръмотевици и стари снимки правеха разказите далеч по-убедителни от телевизията. А възрастните угрижено надничаха навън, където с картечно-барабанен трак млатеше едра градушка и съсипваше труда на ръцете им по градини и бостани.

Дворовете побеляха от ледените шрапнели.

Навярно ламите отвръщаха на хвърленото оскърбление — да ги сравнят с някакви си тръни!

… Колко примитивно магическо заклинание…

► Кашеп, светът от реалността на змейовете, сегашно време:

Откакто бе попаднал в тази шарена войска, Радослав нямаше време да се замисля достатъчно задълбочено върху случващото се. Като че ли никоя армия във вселената не толерира войниците ѝ да се отдават на разсъждения. Граморската, за разлика от човешката, поне не се занимаваше нарочно да изтребва умствените заложби на редовия си състав, но самото ѝ скоростно формиране не оставяше време за размишления. Просто така, без повод, Радослав не гледаше под краката си, нито зяпаше безцелно небето, погълнат, както и другите рекрути, от ангажиментите на службата.

Но ето че първият нощен пост на една от дозорните кули по Периметъра му подари възможността да остане за малко насаме със себе си.

В тъмнината звуците бяха по-особени — остри, отчетливи и самотни.

Лагерът присъстваше. Позатихнал, той не спираше да шуми и мирише. Скърцаха ветродвигателите, чиито крила съперничеха с множеството знамена на подразделенията. Дрънкаше снаряжението на обходните патрули. Отнякъде, далечно и самотно, звънкаше ковашки чук. Вероятно поправяха нещо спешно или колобърът-оръжейник бе намерил нередност в нечия сабя и сега ковачът я преработваше, докато магът я нажежаваше с пиромагия, шептейки вълшебни заклинания, които да се слеят с микроструктурата на стоманата. Измучаваха, изпръхтяваха и цвилеха животните. Пращяха факли. В сенките на шатри, бараки и зидани фортове минаваха сенки на часовои. Край северните порти посрещаха точещи се по друмищата обози. Глъчката в цивилните катуни обикновено стихваше едва два-три ури преди съмване.

Ала огромният военен стан бе отпуснал прегръдката си, от стражевата площадка на Периметъра той само напомняше, че е редом, че е реален.

М-да — рече си Радослав. Сякаш малко го подсещаха за това и ризницата на плещите, и шлемът, и алебардата, на която се подпираше, загледан в небето. А то бе несравнимо по-изобилно от трепкащите долу в полето безбройни фенери на гарнизона.

Бе нощ, в която лагерното време за почивка съвпадаше с истински тъмните часове.

Спътниците на Кашеп още не бяха изгрели, а може би бяха тъмни, новолунни. Безчет звезди украсяваха нощта. Понякога през тях минаваше дънище на въздушен кораб-ветроплан, или сянка на незнайна голяма птица засенчваше за момент хипнотичния им блясък, но Дичо не забелязваше нищо освен иглиците светлина.

Слабо се ориентираше в своето нощно небе, но тук издири всички познати съзвездия, макар и носещи различни имена. За полярна тук смятаха синята Изда Стож, позната на Земята под името Вега. Млечният път се въртеше около нея като титанични перки на вятърна мелница. Плеядите искряха на хоризонта също толкова ясно в незамърсената от фабрики и заводи атмосфера, колкото ако се гледаха в зенит нейде над Рила в безоблачно спокойствие. Тук ги наричаха Духове на предците и закусващите стражници отливаха по глътка вода в тяхна посока, хвърляха залък от царевичните си питки — в почит на мъртвите.

Само още едно съзвездие бе обект на поклонение — Прародителят. Но за него казваха, че се виждало само от „южния пъп на Света“. Изобразяваха го като маймуна със спирално навита опашка. Е, поне според Дичо рисунките приличаха на маймуна.

Зов на гонг възвести Пети час след залеза. Сутринта щяха да започнат отброяването на дневните, „светли“ часове. Радослав дочу и писукането на уруруите, безпогрешните живи хронометри на Кашеп. Дали са природен феномен, или специално отгледана порода?

Заслуша се. Припомни се как се сепна, когато един ден някак изведнъж си даде сметка, че никога досега не бе срещал кучета. Фаморите не опитомяваха никакви животни, въпреки че търпяха в селата си разни зверчета, граморите си знаеха само грзутата, а върколаците — овцете си (че и за какво му е на върколак куче?). Но пък отделни племена умееха да примамват и да използват какви ли не безсловесни твари. И само приятелят на човека бе останал в другото измерение на Всемира — в Горната земя…

Ниско прелетя въздушна гемия, а сетне нощта отново грабна Радослав в омаята си.