Само Десио и Джиро като че ли не се притесняваха от свирепото поведение на кучетата.
Щом стигнаха до широкия полигон, където Ириланди упражняваше войниците си, пратиха двама роби отвъд малкия овраг да смъкнат една мишена за стрелба и да натъпчат със слама робския халат, за да направят чучело. Десио гледаше с блеснали очи, докато гостът му обясняваше как се командват опасните зверове.
— Виждаш ли ръкавиците и свирката, милорд? — Джиро посочи слугата, който държеше здраво каишките на кучетата: мускулите им потръпваха от нетърпение под пъстрата им козина.
Десио кимна, а Джиро продължи:
— Кожата им е кисната в урина на женска и тези две кучета са обучени да разпознават миризмата като миризмата на господаря си. Тренирани са за подарък, тъй че отговарят само на свирката. Щом минат в ръцете на собственика си, ще започнат да опознават миризмата му, докато миризмата на ръкавиците се изпарява, и след време ще слушат само неговия глас. А със свирката се командват.
— Възхитителна система — отбеляза със завист Десио.
В гласа му се прокрадна желание, което не убягна на Джиро, и гостът махна на слугата си и попита:
— Желаеш ли лично да пуснеш кучетата?
Лицето на Десио светна.
— За мен ще е голяма чест, Джиро. И ще съм благодарен.
Слугата Анасати смъкна ръкавиците и Десио си ги сложи и сграбчи каишките. Великолепните кучета го загледаха с очакване. Той се засмя, обзет от въодушевление, и безразсъдно погали едното по жълто-кафявата глава.
Кучето му хвърли нетърпелив поглед и продължи да наблюдава хората, слуги и войници, застанали боязливо извън полигона.
— След мъничко, хубавци мои — успокои ги Десио, погледна над оврага, където слугите още се бавеха с обличането на чучелото, и потръпна също като кучетата.
Инкомо се стъписа. Точно така изглеждаше предишният Господар, лорд Джингу, когато го обземеха нечестиви желания. Джиро също го видя и външното лустро на вежливост едва прикри отвращението му.
Десио опипа с пръсти костената свирка и подвикна на двамата роби:
Вие там! Стига сте се туткали! Бягайте натам! — И посочи над учебния полигон.
Робите се поколебаха и на лицата им се изписа ужас. След това, уплашени повече от обесването, с което щяха да ги накажат за неподчинение на заповед, пуснаха наполовина пълния със слама халат и хукнаха.
Бягаха все едно са ги подгонили всички демони на ада.
Хищна усмивка изкриви устните на Десио.
С безукорна учтивост Джиро довърши указанията си:
— Милорд, едно дълго изсвирване на свирката ще заповяда на кучетата да подгонят. Две къси изсвирвания ще ги върнат.
Сладостно предчувствие изпълни Десио до дъното на душата му. Усещаше напора на кучетата, докато изпъваха каишките и скимтяха да ги пусне. Подразни ги още за миг, след това вдигна свирката, наду я и откачи каишките от нашийниците.
Кучетата се втурнаха като тъмни сенки по огряната от слънцето трева.
— Гонете! — промърмори Десио. — Гонете без милост.
След секунди кучетата достигнаха пълната си бързина. Опашките им се вееха на вятъра, а свирепият им лай отекваше от околните хълмове. Гълтаха разстоянието, което ги разделяше от бягащата им плячка, на дълги плавни скокове. Робите мятаха ужасени погледи през рамо… и изведнъж кучетата ги догониха.
Вятърът донесе човешки крясък, щом предното куче скочи с изпънати крака на гърба на изостаналия мъж. Той залитна напред, замаха отчаяно с ръце, но челюстите се стегнаха под тила му. Виковете секнаха само след миг. Другото куче настигна другия роб, разкъса сухожилието на десния му крак и робът падна с писък. Хор от вой и ръмжене отекна над полигона. Десио облиза устни. Наблюдаваше мятащата се жертва с широко отворени очи и се смееше на вялите усилия на роба да се измъкне. Кучетата бяха умни и бързи. Втурваха се напред и кръжаха, късаха плът и след това бързо се отдръпваха.
— Дори въоръжен мъж няма да им се измъкне лесно — отбеляза Джиро. — Обучени са да убиват, но и да се пазят.
— Великолепно, наистина великолепно! — Десио се наслаждаваше на всеки миг от кървавото убийство. Накрая робът замря, а кучетата заръфаха тялото му. Едното разпра гърлото му и последният му писък заглъхна. В неловката тишина Десио промълви: — Като легендарните бойни кучета от старите легенди.
Джиро сви рамене.
— Може би. Може би бойните кучета от легендите са били от същата порода. — Сякаш отегчен от темата, гостът се поклони на Десио. — Щом ти харесват, задръж ги като подарък, лорд Минванаби. Ловувай с тях и докато убиват, мисли с добро чувство за разговора ни този следобед.
Зачервен от радост, Десио отвърна на поклона му.
— Твоята щедрост ме обогатява, Джиро. — И добави тихо: — Повече, отколкото можеш да си представиш.
Джиро не можа да отвърне подобаващо на радостта на домакина си. Но Господарят на Минванаби не го забеляза, понеже беше погълнат от кръвожадната ярост на кучетата.
— Позволи ми да предложа на теб и на хората ти да се настаните — заяви той. — Ще пируваме и ще се погрижа всяка твоя нужда да бъде задоволена.
