— Великолепно — ахна Десио, щом слугата пристъпи и провря каишките през двата инкрустирани със скъпоценни камъни нашийника. Кучетата се измъкнаха от затвора си с плавно изящество. Бяха огромни, с широки рамене и на жълто-кафяви и черни петна. Скочиха на кея, клекнаха и се огледаха властно, все едно беше техен.
— Ще е разумно милорд да се задържи по-назад — каза тихо Джиро.
Десио го послуша, твърде запленен от гледката, за да се усети, че враг му казва какво да прави.
— Великолепно — повтори той, зяпнал в кехлибарените очи, безстрастни в кучешката си свирепост като Тасайо на тренировъчното поле за стрелба. След това, подразнен от спомена за братовчеда, който го беше провалил, и след като Инкомо му напомни със съскане, че стои зяпнал като селяк, махна на почетната си гвардия и съветника да го последват и закрачи към голямата зала.
— Що за кучета са това? — попита, докато сядаше на възглавничките на подиума, а Първият съветник заставаше на половин стъпка зад него.
— Ловци, които нямат равни на себе си. — Джиро направи жест и слугата отведе кучетата по-далече от минаващите слуги и вратите. Животните клекнаха настръхнали, очите им зашариха настървени и гладни.
Клатенето на глава от Инкомо най-сетне бе забелязано. Десио осъзна, че нетърпението го е поставило в неизгодно положение, и след като седна, изсумтя с намерението да го омаловажи.
— Имаме си чудесни кучета.
Джиро го обори спокойно.
— Не и като тези, милорд. Може би след като приключим с разговора си, ще мога да ти предложа демонстрация?
Лицето на Десио светна.
— Да, наистина, може би ще трябва. — Въздъхна с едва сдържано нетърпение и покани с жест госта си да си избере възглавница. — Заповядай. Нека се освежим. — Притичаха роби с отрупани с храна и напитки подноси. Десио седеше изправил рамене и сдържан, и се съпротивляваше на подтика да се обърне и да погледне кучетата, които изръмжаваха тихо и заканително на всеки, който минеше покрай тях. По негов жест Ириланди отдръпна почетната гвардия на Минванаби на дискретно разстояние. Ударният водач на Джиро направи същото, а в просторната зала влязоха още роби с купи и кърпи, та двамата благородници да се измият.
Едно от кучетата изскимтя. Без да му обръща внимание, Джиро топна пръстите си в благоуханната вода и ги подаде да ги избършат.
— Имаш впечатляващ дом, милорд. Като си представя тази зала запълнена за голям прием, наистина съжалявам, че не можах да присъствам на празненството на рождения ден на Военачалника.
Инкомо, който тъкмо се канеше да седне от дясната страна на господаря си, замръзна. Погледна бързо Десио и по изопнатото му лице разбра, че не се налага да предприема нищо. Упоменаването за събитието, на което лейди Мара беше уличила бившия владетел на Минванаби в безчестие и го бе принудила да извърши ритуално самоубийство, не беше убягнало от вниманието на господаря му.
В огромната зала настъпи тишина. Десио се пресегна и взе чаша плодов сок от подноса. Това, че се въздържа от по-силна напитка, издаде вътрешния му гняв. Отпи, като преднамерено забави поканата към госта да си вземе от храната. Никакво възхищение от кучета не можеше да облекчи опасността, в която бе изпаднал Анасати. Десио беше могъщ господар и седеше в собствената си зала. Мълчанието можеше да се проточи безкрайно, преди да благоволи да попита това конте втори син какво желае.
Джиро остави мълчанието да продължи достатъчно дълго, за да покаже, че не се е уплашил, и с внезапна бодрост подхвърли:
— Великолепни новини от Достари. Пустинните хора и съюзниците им са разбити и империята ще може да се радва на мир по южната граница години занапред.
Десио се озърна към Първия си съветник, който дискретно го предупреди с жест. Джиро или се досещаше от сведенията на съюзниците си, че пустинните хора са действали под влиянието на Минванаби, или Анасати разполагаха с шпиони, прикрити също толкова хитро като агентите на Мара.
Едното куче изскимтя и водачът му го сгълча.
Господарят на Минванаби мълчеше.
— Ако не беше прословутият късмет на Акома, този триумф изобщо нямаше да е възможен — довърши Джиро, след което се постара да докаже, че също може да чака.
Небрежно отпуснат, Десио допи чашата си. Изслуша няколкото думи, изшепнати му от съветника, и отговори с безукорна официалност:
— Всяко действие, предприето в защита на империята, трябва да бъде похвалено. Или не мислиш така?
Джиро се усмихна хладно.
— Дългът на всеки владетел е да служи на империята. Естествено.
Разговорът беше на път да замре, но упоритостта на Инкомо измъкна темата от задънената улица.
— Чудя се как Текума гледа на бляскавата победа на Мара.
След като му подадоха нужната сламка, Джиро кимна учтиво на мършавия стар съветник и каза:
— Ние, Анасати, се оказваме обвързани с труден курс, тъй като кръвната връзка с наследника на Мара налага придържане към цели, които донякъде съвпадат с интересите на Акома.
— И? — окуражи го Инкомо и погледна накриво господаря си, за да му напомни правилата на гостоприемство, та да предложи нещо на госта си. Десио се подчини с намусено махване с ръка.
