След като всякакво благоприличие беше зарязано, Люджан извика в отговор:
— Небесната светлина е нашият духовен водач, който чрез молитва и безукорен живот се застъпва за нас пред боговете. Той е Цурануани.
Никога в живата памет император не беше благославял народа си, появявайки се публично. Това, че Ичиндар бе избрал да го направи, беше вдъхновяващо, повод за несдържана радост. И все пак, сам сред многохилядната тълпа, Аракаси не викаше. Външно правеше всички полагащи се жестове на възторг, но Кевин видя, че оглежда множеството наоколо за всякакъв намек за заплаха за господарката му. След като цуранското безстрастие бе отстъпило пред неистовата врява, този момент предлагаше съвършена възможност враг да се промъкне незабелязано. Кевин пристъпи по-близо зад нея, готов да скочи и да я защити, ако се наложи.
Гръмките овации продължаваха без никакъв признак, че скоро ще заглъхнат. Най-сетне императорът седна, а Военачалникът разпери високо ръце. Изтърпя настойчиво няколко минути, докато го забележат, и когато тълпата неохотно стихна, извика:
— Боговете се усмихват над Цурануани! Нося ви вест за велика победа над другоземните варвари! Съкрушихме най-голямата им армия и нашите воини празнуват! Скоро всички земи, наречени Кралството, ще паднат в нозете на Небесната светлина. — Завърши с почтителен поклон към Небесната светлина, а тълпата зарева одобрително.
Кевин стоеше стъписан. Стомахът му беше станал на ледена буца. След това, усетил през шока си и воя на тълпата, че Аракаси го наблюдава напрегнато, го изгледа с гняв.
— Вашият Военачалник има предвид, че силите на Брукал и Боррик са разгромени, армиите на Запада. — В отчаяно усилие да обуздае гнева си, който само можеше да застраши живота му, Кевин уточни: — Родният ми дом е застрашен. Сега пътят на цураните е открит да продължат към Зюн!
Аракаси първи извърна очи. И Кевин си спомни: Главният шпионин беше загубил господар и дом от Минванаби, преди да се закълне в служба на Акома. След това пръстите на Мара се прокраднаха в шепата му и стиснаха разбиращо. Мидкемиецът едва надви пороя от чувства: вярност, любов и тъга по отечеството го разкъсваха в хиляда посоки. Съдбата го беше откъснала от семейството му и го беше захвърлила на далечен свят. Беше избрал живот и любов, както биха направили много мъже, вместо окаяно пленничество. Но едва сега осъзна цената: кой беше той? Кевин от Зюн или Кевин от Акома?
Пред имперската ложа Военачалникът пак вдигна ръце и след като шумът заглъхна, извика:
— За славата на Цурануани и в знак на нашата преданост към Небесната светлина, посвещаваме тези игри в негова чест!
Възгласите изригнаха отново, стържещи уши и нерви. Кевин успя някак да го понесе. Макар Люджан и Аракаси да можеха да изтърпят нарушение на благоприличието, всеки от цуранските воини, пазещи съседните ложи, щеше да го съсече на място и чак след това да задава въпроси, ако го заподозряха в наглост към Господарка от ранга на Мара.
Изтръпнал, Кевин загледа как вратите в другия край на арената се отвориха. Стотина души се изтътриха на огрения от слънцето пясък. Голи, само с препаски около слабините, млади и стари, здрави и явно болни. Някои стояха с оръжия и щитове, които личеше, че са им познати, но бяха малко. Повечето изглеждаха объркани от положението си и стискаха колебливо дръжките на мечовете си.
— Тези не са бойци — отбеляза Кевин и въпреки усилията му в гласа му се прокрадна язвителност.
Аракаси го усмири с обяснение.
— Това е спектакъл на снизхождение. Всички са осъдени. Ще се бият и този, който оцелее накрая, ще си тръгне свободен.
Проехтяха тръби и клането започна. Преди да го пленят, докато воюваше за своя баща, Кевин беше видял много убити мъже. Това долу не беше военна битка, не беше дори свиреп двубой. Това, което се разиграваше на пясъците на арената на Кентосани, беше касапница. Шепата обучени мъже се движеха като котки сред мишки, хванати в зърнохранилище, и избиваха както им скимне. Най-сетне останаха прави по-малко от десетина, които вече бяха по-равностойни. Кевин щеше да повърне от гледката. Загледа се в зрителите, но не намери облекчение от погнусата си. Цураните като че ли се радваха на кръвта. Посрещаха с викове всяка болезнена смърт и сравняваха агонията на издъхващите. Правеха облози колко ще издържи окаяникът, който се мъчеше да натика пръснатите си черва обратно в корема си и колко пъти ще изкрещи, преди да издъхне. Никой като че ли не се интересуваше от умението на шепата бойци, които все още се държаха на крака.
Кевин усети как стомахът му се надигна и преглътна с усилие. Овладя отвращението си, докато клането свърши — мъж с меч и нож порази последния осъден със забиване под щита. От имперската ложа превъзнасяният цурански император наблюдаваше безстрастно това, което ставаше долу, а Военачалникът до него мърмореше на някакъв съветник все едно, че касапницата бе нещо ежедневно.
