Харултът се надигна, развъртя се, мрежите се разхвърчаха от него като скъсани нишки. Опашката изпердаши по пясъка и ударът изхвърли единия мъж. Той излетя във въздуха и рухна долу, твърде замаян, за да може да побегне. Харултът го налапа. Останалият на гърба му мъж се вкопчи отчаяно в люспите. Да скочи долу означаваше да бъде стъпкан. Да се задържи беше акт на пълна глупост. Люспите бяха несигурни за хващане, а харултът беше полудял от ярост. Въртеше се, щракаше с челюсти и сечеше с нокти и жертвата му убягна едва на педя.
Тълпите викаха одобрително. Мъжът се изкатери още по нависоко, добра се до свръзката над тъпчещите задни крака и заби ножа си до дръжката в гърба на съществото.
Задните крака на Харулта бясно се разтърсиха, подгънаха се и едва не изхвърлиха мъжа. Той се хлъзна надолу, вкопчи се с нокти и се задържа, докато харултът трепереше и се гърчеше от ярост и от болка. Въртеше шията си в усилие да захапе мъчителя си. Но едрото му тяло беше лишено от гъвкавост, за да може да се докопа до дребния си противник.
Мъжът изви оцапаната си с кръв китка и дръпна ножа. Оръжието с усилие се измъкна от костта и кожата. Харултът изрева, влачещите му се безсилно задни крака изровиха бразди в пясъка. Мъжът запълзя мъчително напред към следващата свръзка на гръбнака. Отново заби ножа между изпъкналите прешлени и средните крака на харулта омекнаха.
Мъжете долу бързо протичаха, за да отвлекат парализираното чудовище, докато приятелят им успее да скочи безопасно. След като се добра до пясъка, всички се отдръпнаха надалече от поразения хищник и зачакаха, докато не издъхна.
Тълпата ревеше одобрително. Люджан също даде воля на възхищението си и за миг забравил сякаш, че се обръща към роб, каза:
— Никой харулт не е бил надвиван от воини без пет пъти повече загуби. Твоите съотечественици си спечелиха чест.
Кевин плачеше, без да се сдържа. Макар всички тези мъже да му бяха непознати, имаше чувството, че познава всекиго от тях в сърцето си. Разбираше, че не бяха изпитали удоволствие, нито гордост от подвига си. Това, което цураните смятаха за гордост, за тези мъже беше просто оцеляване.
По бузите на съотечествениците му се стичаха сълзи. Изтощени, сами и съзнаващи, че може би никога повече няма да видят родния си дом, мидкемийците напуснаха арената, а гледачи на нийдра доведоха животните си да извлекат трупа на харулта. Роби бързаха да заличат следите от кървавия сблъсък на пясъка.
Усетил изпитателния поглед на Мара, Кевин положи усилие да поправи поведението си. Въпреки че не трябваше да издава нито капка съчувствие в позата си на Управляваща господарка, тя подаде чашата си на Аракаси и му прошепна:
— Достатъчно дълго ли се задържахме според нужното за статута ни в Съвета?
Аракаси погледна изразително Кевин, за да предупреди варварина да не реагира на възможността Господарката да не държи на кървави забавления.
— Ще ми се да можех да кажа „да“, милейди, но ако решиш да напуснем сега, преди враговете ти да са понечили да си тръгнат…
Мара отвърна с леко кимване и се обърна покорно напред. А това, че беше длъжна да изтърпи това варварство заради благоприличието, разпали нов гняв у Кевин и в безразсъдната си реакция той изсъска:
— Никога няма да мога да разбера нито народа ви, нито игрите ви…
Зовът на тръбите заглуши думите му. Работниците напуснаха арената на бегом и с грохот се отвори нова врата. На пясъка с тежка стъпка излязоха дванайсет бойци в чуждоземно бойно снаряжение. Всички носеха кожени гривни с шипове и кожени полушлемове с разноцветни пера. Закрачиха напред с пълно пренебрежение към публиката, за чието забавление бяха докарани, и спряха в центъра на арената, хванали мечовете и щитовете си с небрежна самоувереност.
Кевин беше чувал за гордите планински мъже, които обитаваха далечните височини на изток. Бяха устоявали открай време на империята и няколко години преди цуранското нахлуване на Мидкемия между двете държави бе сключено примирие.
Требите отново проехтяха и херолдът извика:
— Тъй като тези войници на конфедерация Турил нарушиха договора между своите страни и Империята, като се вдигнаха на война срещу войниците на императора, те са отхвърлени от собствения си народ, който ги обяви за разбойници и ги предаде за наказание. Ще се сразят с пленници от света на Мидкемия. Всички ще се борят, докато не остане само един.
Докато вратите в другия край на арената се разтваряха тежко, Люджан подхвърли:
— Какво си мисли управителят на игрите? Турилците няма да се бият помежду си, ако надвият мидкемийците. По-скоро ще умрат, проклинайки императора.
— Господарке, бъди готова да напуснем бързо — намеси се Аракаси. — Ако битката се окаже разочароваща, тълпата може да се разбеснее…
Според цуранския обичай простолюдието заемаше местата над благородниците, тъй че в случай на насилие на по-висшата класа на империята щеше да се наложи с бой да си пробие път през безредна тълпа. Кевин помисли за прословутата цуранска дисциплина, но сякаш отгатнал мисълта му, Аракаси я опроверга:
