Ревът бе достатъчно силен, за да надвие благоразумието, и слугите потръпнаха. Стражите в коридора се разсеяха и не чуха тихите стъпки, когато облечена в черно фигура скочи безшумно през паравана.
Изведнъж стоящият най-близо слуга залитна настрани с нож в гърба.
Падна без вик. Докато сянката на убиеца се врязваше през слънчевата светлина, вторият слуга рухна с прерязано гърло.
Накоя усети изтупването, щом трупът падна на дървения под, инстинктивно докопа наследника на Акома, който все още крещеше, и го запокити с все сила с главата напред към ъгъла. Момчето падна и се претърколи върху постелята си от възглавнички.
Първата съветничка извика на стражите, но гласът й бе слаб и предупреждението й остана нечуто. Аяки вече ревеше побеснял от гняв и се мъчеше да се измъкне от разбърканите завивки.
— Демон! — повтори Накоя, но този път на черния убиец тонг. Той беше извадил друг нож от колана си, а около пръстите на лявата му ръка бе увита корда. Лицето му беше скрито зад тънък черен воал. Юмруците му бяха в ръкавици. Нищо не се виждаше, освен очите му, докато пристъпваше към жертвата си, момчето наследник на Мара. Само Накоя стоеше на пътя му. Той вече вдигаше ножа, за да го хвърли и да я прониже.
— Не!
Накоя скочи напред, докато ножът излизаше от ръката му, и се вкопчи в лявата му китка и кордата, приготвена за гърлото на Аяки. Ножът блесна над главата на Първата съветничка и изтупа в гипсовата стена.
Убиецът изруга. Но Накоя докопа кордата. Ноктите й раздраха тънката кожа, впиха се в пръстите на убиеца като нокти на хищна птица.
— Няма да успееш!
Отново извика на стражите, но гласът й бе немощен и отново остана нечут.
Убиецът присви презрително очи, извади следващия нож от колана си и с извратено задоволство го заби дълбоко в ребрата на старицата.
Устните на Накоя се сгърчиха от болка. Но тя не пусна.
— Мри, старице! — Убиецът изви злостно ножа.
Накоя потръпна. От гърлото й се изтръгна предсмъртен вик, но ръцете й се стегнаха още по-силно на кордата.
— Няма да бъде убит в безчестие! — изхъхри тя.
Зад нея виковете на Аяки замряха. Детето видя ножа в стената над главата си, а след това кръвта, запълзяла по дъските на пода. Един от падналите слуги още потръпваше в смъртния си гърч. Парализиран от ужас, с още стиснатото в юмрука му копче от оранжева раковина, Аяки потисна жалния хленч, напиращ в гърлото му. Реши, че убиецът трябва да е Тасайо, наследеният от баща му кураж се пробуди и момчето извика:
— Напред! Атака! — И с пълна с образи на воини глава, изпълзя от възглавниците и заудря с юмручета по бедрото на нападателя.
Тонгът не му обърна внимание, а заби ножа още по-дълбоко в тялото на Накоя. Кръвта потече гореща по ръката му и намокри ръкавицата, докато той дърпаше кордата от хватката на старицата. Тя рухна, свлече се върху Аяки и го затисна с издъхващото си тяло.
— Добрият бог да те прокълне! — изхъхри на убиеца. Силата й отпадаше неумолимо. Аяки се измъкна изпод нея.
Убиецът посегна да сграбчи момчето и се препъна — Накоя го беше хванала за глезена. Но животът й гаснеше бързо. Мъжът бързо се съвзе, удари я по китката и се освободи.
И в този момент пазачите най-после дойдоха. Връхлетяха през вратата на детската с извадени мечове.
Зад Накоя малкият Аяки нададе гневен вой. Накоя се помъчи да вдигне лицето си от локвата изливаща се кръв. Не можа да види детето, само чу тупкането на босото му краче по дървения под. Погледът й помръкна и предсмъртната й мисъл беше, че кордата все още е оплетена между пръстите й. Не бе успяла да направи нищо повече, освен да принуди убиеца да използва ножовете си… Но момче, умряло доблестно от оръжие, все пак си беше умряло.
— Аяки — промълви тя, а след това, с разбито сърце: — Мара!
Мракът я погълна.
Кевин се хвърли напред, заби меча, изтръгна го и един от враговете падна с крясък в нозете му. Той го прескочи и се хвърли срещу следващия. Някъде в суматохата на битката се беше докопал до вражески щит и това бе спасило живота му. Беше понесъл удар в лявото рамо и леко посичане през ребрата. Движенията му бяха затруднени от острото парене. Кръв течеше по голата му кожа и се просмукваше в набедрената препаска. Всяко движение беше болезнено.
Вражеският войник размени три удара с него, преди да разбере, че се бие с роб. Изръмжа проклятие и се втурна напред покрай него. Кевин го промуши безцеремонно отзад.
— Умри за цуранската си чест — извика дивашки. — Богове, нека дребосъците си останат все така глупави!
Нека продължаваха да подценяват бойните му умения, за да може Мара да остане жива.
Но бяха твърде много. И връхлитаха още и още. Докато Кевин се обръщаше, за да задържи нов нападател, осъзна, че Акома не са просто обкръжени. Кръгът им беше пробит. Враговете нахлуваха през пробива и започнаха да секат по телата, налягали върху носилката, която пазеше Мара.
