— Той не ти е командир, че да ти заповядва — укори го Мара. Виеше й се свят и едва чуваше гласа си.
Люджан я погали по косата и я удостои с най-безочливата си усмивка.
— Старите навици умират трудно. За мен Кейоке винаги ще си остане командирът ми.
— Трябваше да ги послушам — изпъшка Мара. Очите й се замъглиха. — Кевин… Той къде е?
Люджан кимна към лечителя, който се беше навел над проснатия върху мъха варварин.
— Тук е. Жив. По препаска, без броня и с геройски комплект рани. Мда, голям воин е този мъж.
— Рани!? — Мара се надигна с тревога и на Люджан му трябваше удивително много сила, за да я задържи.
— Господарке, успокой се. Ще живее, макар че ще си има хубава колекция белези. Може да накуцва и ще му трябва доста време, докато може да използва напълно лявата си ръка. Мускулите са лошо посечени.
— Храбрият Кевин. — Гласът на Мара трепереше. — Той ме спаси. Глупостта ми едва не го уби.
Люджан я погали отново, почти с нежност, и каза:
— Жалко, че този мъж е роб. Такъв кураж заслужава само най-високата чест.
Въздухът изведнъж стана болезнен за дишане. Мара извърна лице и потрепери. Може би плачеше беззвучно от жал. И да го правеше, офицерът никога нямаше да издаде срама й. Някак разбираше, че болката не произтича само от спасяването й на косъм в тази долчинка. А трайната му обич и преданост нямаше никога да му позволи да признае, че господарката му се е издала в момент на слабост. Войниците наоколо бързо си намериха задачи по-настрани.
Господарката на Акома плачеше за Кевин, чийто дързък дух беше пленил нейния и чиито действия най-сетне я бяха накарали да разбере, че той не е и никога няма да е роб.
Трябваше да го освободи, а това не можеше да стане в границите на империята Цурануани. За да му отдаде дължимото, за да го признае като мъж, трябваше да го изгуби завинаги. А това щеше да е най-трудното, което бе предприемала някога.
Прегрупирането след засадата в гората отне по-голямата част от деня. Телата на убитите воини трябваше да бъдат прибрани на импровизирани носилки за ритуалното изгаряне у дома. Вражеските мъртви бяха оставени за храна на джагуните и други месоядни същества. Люджан изпрати съгледвачи и те се върнаха от уговореното място на срещата с донесения, че Ханку не се виждат никакви.
Мара понесе лошо тази новина: предложената й среща с лорд Ксалтепо се оказваше несъмнено фалшива и най-вероятно бе заговор на Минванаби. Вече се тревожеше не само за раните на Кевин.
— Тасайо не удря само веднъж — каза тя на Люджан, щом сумракът се сгъсти. — Въпреки че ранените ни ще страдат, докато ги носим, трябва да се върнем вкъщи възможно най-бързо.
Люджан кимна и бързо подготви войниците за тръгване. Изтощени от боя и превързани, тримата оцелели от първоначалната охрана на Мара получиха почетни места в челото на колоната. Кевин и двама ранени на носилки бяха зад тях, следваха доблестно загиналите. Мара настоя да тръгне пеша. Носачите й бяха живи, но понеже бяха обучени да носят товари, без да друсат, им повериха ранените.
Господарката на Акома тръгна до своя изпаднал в безсъзнание личен роб. На Кевин му бяха дали упойващо лекарство заради болката и той спеше дълбоко. Тя държеше непревързаната му ръка и настроението и се люшкаше между болезнената тъга и гнева.
Нямаше нужда да я предупреждават, че Тасайо е компрометирал шпионската мрежа на Аракаси. Беше видяла само нарастващата си сила, беше се заблудила да мисли, че естествено й се полага по-малки фамилии да се домогват до благоразположението й. Накоя я беше предупредила. Кейоке съвсем подчертано беше избягвал да й се противопоставя, точно за да може да е свободен да предотврати гибелния капан, който толкова глупаво бе позволила да й заложи Тасайо.
Двайсет и седем добри воини от почетната й гвардия бяха мъртви. Люджан беше загубил други дванайсет по време на спасяването й, а Кевин сигурно никога вече нямаше да може да ходи, без да накуцва.
Цената беше твърде висока.
Мара стисна устни и стисна и ръката на Кевин, който бе устоял твърдо като всеки от воините й. Не усещаше камъните под стъпалата си, нито забелязваше ръката на Люджан, която от време на време я подкрепяше. Едва забелязваше и идващите и заминаващи патрули съгледвачи, които непрекъснато обхождаха околните гори и оглеждаха за врагове. Мислите й кръжаха само около срама от собствената й лъжлива гордост. И се питаше, отново и отново, какво ще каже на Аракаси.
Луната се скри. Под Дърветата стана толкова тъмно, колкото беше и в сърцето на Мара.
На границата на имението я очакваше друг патрул, със запалени факли. Мара беше толкова уморена, че в първия миг не осъзна колко необичайно е присъствието на този допълнителен отряд. Люджан заговори с Патрулния водач и щом чу името на Аяки, тя се смрази.
— Какво се е случило със сина ми?
Люджан я хвана здраво за раменете.
— Жив е, господарке.
Това уверение не намали тревогата й. Ужасена, че Тасайо може да не се е ограничил с нападението в горската долчинка, Мара попита настойчиво:
— Имаше нападение над дома ми, така ли?
