Мидкемиецът изкрещя като побеснял демон и прониза един от нападащите. Остави оръжието си в трупа и грабна от земята друго. Със същото непрекъснато движение изрита падналата носилка. Дървената рамка се свлече и изтласка няколко вражески войници назад. След това носилката тупна на земята и спря, с Мара и щита й от издъхващи телохранители прислонени под нея.
Кевин атакува над преградата.
— Назад, кучета! — Добави няколко мръсни цурански ругатни и се хвърли над отломките.
Оцапаното му в кръв почти голо тяло и демонският му рев стъписаха първите редици. Той стъпи върху стрела, усети ужилването на четириострия й връх, врязал се в петата му, отново изруга на ябонски и довърши на цурански:
— Туракаму дано ви изяде сърцата на закуска!
След това мечовете налетяха към него.
Не можеше да отбие толкова много. Нито имаше време да се чуди дали това, че бе използвал носилката като таран, е ранило Мара. Разбираше само, че ще умре, и перспективата никак не му допадаше.
Един меч посече пищяла му. Той се олюля, падна и се превъртя. Над главата му се вдигнаха оръжия, налитащи да го пронижат. Забиха се в земята на косъм от него. Усети как изхвърлената пръст го шибна в раменете. Отново се превъртя и вдигна щита нагоре в жесток удар по слабините на един, който се движеше много бавно. Тялото му най-сетне се вклини в обърнатата носилка, гърбът му намери опора и той се надигна с щита пред себе си. Ръцете го заболяха, докато вражеските удари се сипеха по щита, за миг задържани.
— Богове, това не може да продължи. — Проклятията му вече звучаха подозрително като хленч. А мечовете биеха неумолимо по щита, цепеха втвърдената кожа от нийдра и дървото отдолу, докато накрая той стискаше в ръцете си само трески. Много отдалече, може би някъде в гората, чу викове и трясък от друга битка.
— Проклети да сте, проклети да сте! — Изсмя се горчиво. — Не стига, че сме победени, ами искате и да ни насечете на парчета!
Мечът посече със съсък и захапа плът. Чернокоса глава тупна на постелята.
Стражът Акома не спираше да крещи и преди убиецът да падне, беше посякъл тялото му още три пъти. Трупът се свлече на купчина кървава плът и се затърчи върху възглавниците.
Оплискан с кръвта на тонга, разреван и ококорил очи, Аяки изпълзя изпод трупа. От раната на гърлото му бликаше кръв и той се хвърли безразсъдно срещу стената в опит да избяга от този ужас.
— Доведи Кейоке — извика воинът с плувналия в кръв меч на другия, който се беше навел над Накоя. — Може да има още убийци!
Плясъкът на сандали отекна зад паравана — още воини идваха през градината. Ударният водач бързо нареди да претърсят дворовете, а шестима мъже да обкръжат наследника на Акома.
Миг по-късно се появи Джикан. Самообладанието му го напусна, щом видя касапницата на пода на детската стая. Тикна наръча си восъчни плочки на слисания роб, който го следваше, и с нетипична за него бързина се провря между въоръжените мъже. Наследникът на Акома се беше присвил, блъскаше по стената с юмручета и крещеше:
— Минванаби, Минванаби, Минванаби!
— Аяки, ела при мен, всичко свърши — каза твърдо Джикан.
Малкият като че ли не го чу. Хадонрата на Мара се наведе, вдигна го, притисна го до гърдите си и го загърна с халата си, който миришеше на креда, а не на касапница.
Ударите по щита се удвоиха. Кевин дръпна едната си ръка от ръба миг преди да изгуби пръст. Смътно усети надигане сред телата зад себе си: един от смъртно ранените воини натика дръжка на кама в шепата му и изхриптя:
— Защити господарката! Жива е.
Кевин отхвърли пораженческата мисъл, че може да не остане жива за дълго. Гол, плувнал в кръв и обезумял от боен гняв, той замахна под ръба на щита и заби острието в нечий крак. Изпусна дръжката, понеже пронизаният враг се дръпна назад с яростен крясък.
— Танцувай, танцувай! — пожела му варваринът, замаян от загубата на кръв.
И чак после забеляза, че ударите по щита са спрели.
Ръце в лъскави зелени ръкавици го дръпнаха от ръцете му. Кевин вдигна очи и замига. Размътеният му поглед открои офицерско перо и лицето на Бойния водач на Акома.
Облекчението надви чувството му за хумор и той въздъхна:
— Слава на боговете, че дойдохте.
Люджан го изгледа — Кевин бе целият в кръв — и попита озадачено:
— Защо да танцува?
— Ох — изпъшка Кевин. — Ще ти обясня по-късно.
Гадеше му се, а слънцето беше прекалено ярко.
— Къде е господарката? — настоя Люджан, рязко.
Кевин примига объркано към преобърнатата носилка. Мъртвите войници на Акома лежаха върху нея като премазани бръмбари.
— Небесна светлина, само не отдолу! — изрева Люджан.
— Тя… — Изпъшка Кевин. — Аз… — Не можеше да говори. Причерня му.
Воините бързо вдигнаха носилката, издърпаха настрани мъртвите и ранените и извадиха Мара. Беше в безсъзнание, но нямаше никаква рана, освен синя цицина на челото.
Отнесоха я до извора и я сложиха на мекия мъх. Обкръжена от сто войници, с глава, отпусната в скута на Люджан, тя се съвзе и промълви:
— Кейоке?
— Не, господарке. Люджан съм. Но Кейоке ми заповяда да дойда тук. Реши, че може да се натъкнете на неприятност.
