— Палете коприната — извика той на слугите и докато верните ръце хвърляха пламтящи главни върху струпаната коприна, закуца напред. През мъглата на треската чуваше крясъците на падащите войници и трясъка на оръжия, накъсвани от пукота на коприна и сухо дърво, който изригваше на огнена вълна зад гърба му. Един войник Минванаби залитна от удара на воин Акома и Кейоке го съсече с рязък замах и се ухили свирепо. Кракът му може да не ставаше за нищо, но в името на Туракаму, мечът му все още вършеше работа. Щеше да вземе още Минванаби за свой ескорт в залите на Червения бог.
Битката кипеше, затворена между скални стени и горяща преграда от коприна. Мъжете танцуваха танца на смъртта и мечовете им блестяха червени в нощта. Докато се биеше и залиташе напред, Кейоке примижа, мъчеше се да различи приятел от враг в безумния боен ад.
— Това е Бойният водач на Акома! — извика някой и изведнъж Кейоке се озова обкръжен от врагове. Мечът му проливаше кръвта им, но краката му поддаваха. Не можеше да се опази от обкръжението. Падна на колене, но продължи замаяно да отбива сипещите се отгоре му удари.
Войникът Минванаби пред него изведнъж се вцепени и изуменото неверие в очите му помръкна, докато падаше. Кейоке зърна за миг подаващ се от бронята му сатър и отстъпващ назад уплашен слуга. Посече настрани с меча си и поне още един враг загина, преди да може да отмъсти за падналия си другар. Слугата все пак издъхна, посечен от гърдите до слабините, а после същият окървавен меч се вдигна над Кейоке. Той го отби с ловкостта, придобита за четирийсет години служба на бойното поле.
Пот течеше по слепоочията му. Той примига да, махне солените капки от очите си и засече през бялата мъгла на болката.
Заслепен от прахта и от болката, се помъчи да се надигне. Ушите му кънтяха. Отвори уста да вдиша, но сякаш никакъв въздух не изпълни дробовете му. Видя надвисналата над него фигура на войник Минванаби, вдигна меча си да парира и извлече дълбоко от себе си последната капка сила, за да поднесе своя уал на Туракаму. Двата меча се сблъскаха и втвърдената кожа изстърга. Ударът бе отклонен, но не достатъчно — мечът на Минванаби не улучи сърцето, но прониза бронята и подплатата и се заби в корема.
Войникът го извъртя нагоре и Кейоке чу далечен дрезгав вик, щом болката принуди устните му да издадат слабостта му пред врага.
В последния миг на живота си Кейоке стегна войнишката си воля да срещне смъртта с вдигната глава и отворени очи и през пулсиращата в ушите му кръв чу далечен глас да вика:
— Акома!
Можа само да изпита гордост за онзи храбър войник.
Смътни фигури изплуваха пред погледа му и се размиваха отново. Времето сякаш неестествено се беше забавило. В тъмното нечия ръка хвана войника Минванаби за рамото й дръпна назад спускащия се меч. Кейоке се намръщи и смътно се зачуди дали това не е наградата на бога за целия му живот във вярна служба: заради доблестта си в защитата на Акома нямаше да почувства смъртоносния удар.
— Туракаму — промълви той, повярвал, че се е запътил към залите на Червения бог.
Нахлуха звуци.
През всеобгръщащия мрак Кейоке чу гласове. Отекваха като в сън в ума му сред усилващата се болка. Вслуша се да чуе песента на воини, мъртвите Минванаби, които щяха да засвидетелстват храбростта му, щом пристъпеше в залите на Туракаму.
Но не чу никаква песен, а само думи, изречени от глас, който май беше на Люджан.
„Не — помисли Кейоке. — Не!“ През надигащата се болка, която избуя в отчаяние, се вслуша по-внимателно. Трябваше да има пеене.
— … не се е свестявал след битката — продължи гласът на Люджан, — не е на себе си от треската… сериозни рани в корема и в бедрото…
Намеси се друг глас, на Накоя, несъмнено.
— Богове. Мара не трябва да го види така. Това ще разбие сърцето й.
Последва суматоха в тъмното, а след това някакъв глас, който звучеше като на господарката му, извика с неудържима мъка:
— Кейоке!
Никакви песни нямаше да има значи, помисли с хладна тъга старият воин. Нямаше да посрещнат с възхвала воин, загинал в поражение. Акома трябваше да са загинали до крак, та Мара, Люджан и Накоя да са тук, в залите на Туракаму. Войската на Минванаби сигурно бе нападнала и имението, а защитниците чо-джа или бяха побягнали, или бяха надвити. Краят трябваше да е дошъл с триумф за врага и гибел за Акома.
— Господарке — промълви в унеса си Кейоке. — Лейди.
— Той проговори! — възкликна някой.
— Кейоке? — повтори гласът на Мара. Хладни ръце забърсаха челото му с треперещи пръсти.
След това лумна светлината, ослепително ярка през полуотворените му клепачи, а след това съзнанието нахлу на порой и с него — непоносима болка.
— Кейоке — повтори Мара. Ръцете й се отпуснаха на скулите му, погалиха нежно лицето му. — Всички сме живи и здрави. Аяки е добре. Люджан разказа за храбрата ви битка. Минванаби хвърлили петстотин души в щурма, а малкият ви отряд се е сражавал до смърт, за да опазите коприната.
