Слънцето залезе. Падна безцветен здрач, задушен от спускащата се мантия на мъглата. Изтощени войници се измъкваха бавно от смяната си на барикадата и Кейоке закуцука към тях, за да прецени състоянието им. Силите му се бяха стопили. От стоте войници и петдесетте слуги, които бяха напуснали имението на Акома, по-малко от четирийсет воини и двайсет слуги бяха останали на крака, годни да служат. Повечето останали бяха мъртви — само десетина ранени войници и още толкова слуги бяха пренесени до вдигнатия набързо бивак край малкия вир. Неспирно сипещите се безразборни стрели на Минванаби все пак нанасяха достатъчно щети, за да държат мъжете нащрек. Никой не можеше да легне, за да не се окаже по-добра мишена за някой падаща стрела. Някои се опитваха да отдъхнат по двойки под прикритието на щитовете си, но от това само се схващаха, вместо да отпочинат. Повечето воини просто седяха придърпали колене до брадичките си, с присвити рамене и наведени глави, колкото може по-плътно до каменните стени на каньона.
Дойде нощта и боят продължи под мигащите пламъци на вражеските факли. Мъглата в дефилето засия на светлината им като извиваше сиви пипала дух. Отдъхващите воини на Акома оцениха тази светлина и точеха на нея оръжията си. Подхвърляха си груби шеги и гласовете им издаваха кураж, но мислите им бяха унили. Боят едва ли щеше да продължи до сутринта и със сигурност — не и до обед. Знаеха го не по-зле от командира си, който неуморно обикаляше, за да повдигне духа им.
Минаваха часове и загиваха мъже, а звездите оставаха скрити от мъглата. Кейоке тъкмо минаваше през голото пространство зад заграждението, за да огледа двама мъже, които, изглежда, бяха ранени от хвърлени отгоре камъни, когато нещо го удари в десния крак като ритник на нийдра. Олюля се и едва не падна на колене от болката, която изригна в бедрото му. Двама войници притичаха да му помогнат, докато се свличаше. От горната част на крака му бе щръкнала стрела. Отнесоха го встрани и го сложиха да седне, облегнал гръб на скалата.
Кейоке преодоля чернилката, сгъстяваща се пред очите му, и изпъшка:
— Богове, боли! — Погледна стрелата. Беше ударила отгоре — един от безразборните изстрели към каньона — и той усещаше как върхът й е застъргал в костта. — Срежете перата и я избутайте — заповяда им.
Двамата войници се спогледаха и се наложи да повтори заповедта: изрева им през стиснати зъби да избутат проклетата стрела през крака му и да я извадят.
Погледите на войниците отново се кръстосаха над прашните пера на шлема му. Никой не искаше да изрече истината: че с изваждането на стрелата най-вероятно ще скъсат артерия и той ще умре от загуба на кръв.
Кейоке изруга, пресегна се, сграбчи стрелата и я прекърши.
— Избутайте я! — настоя.
— Ще забере — каза тихо единият воин. — Трябва да се изреже, та раната да може да се почиства.
— Няма време — отвърна Кейоке. Гласът му не беше толкова уверен като ръката. — Ако не я извадим и проклетият от боговете връх продължи да стърже в костта ми, ще изгубя съзнание. И няма да мога да ви командвам.
Войниците замълчаха, но неизреченият им упрек беше видим.
Кейоке овладя гнева си.
— Мислите ли, че някой от нас ще живее достатъчно дълго, за да ме види, че умирам от забрала рана? Стегнете го тоя крак и измъкнете проклетата стрела!
Подчиниха се с неохота. Стегнаха крака му с въже малко над стрелата и единият я хвана, а другият затисна Бойния водач на земята. Погледът на Кейоке се размъти от болката и за няколко минути той изгуби всякакъв усет за време и място. Потъна в мрак, но умът му скоро се съвзе и той видя, че войниците превързват раната. Ужасната болка в крака му заглъхна.
Кейоке заповяда на двамата да го изправят и постоя няколко мига неуверено. Отказа да му отсекат тояга от храстите и направи няколко къси стъпки. Бедрото му пулсираше и всяко тръсване беше ужасно мъчително. Но никой от мъжете в зелената броня на Акома не оспори властта му. Все още командваше войската си.
Повиши един особено способен млад войник, Сезамел, за действащ Ударен водач, но след по-малко от час видя как и той загина. Вдъхновен и разпален от повишението, Сезамел беше отблъснал най-големия щурм на Минванаби от залез-слънце, в мига преди да пробият барикадата. Излазът му изтласка нападателите, но с цената на тежки загуби. Акома се изтощаваха, докато воините Минванаби изглеждаха неуморими. Нямаше време да повишава повече. Не беше и нужно, след като броят на Акома беше спаднал до малка ударна сила. Помощник-командир щеше да е излишен.
