Уморен, Кейоке докрета до слугите и им нареди да разпределят дажбите. При дадените жертви вече имаше достатъчно храна, за да може всеки от мъжете да яде колкото пожелае. Дори войниците да не можеха да получат топла храна, пълните стомаси поне щяха да възстановят силите им. Кейоке взе комат хляб и парче печено месо. Нямаше апетит, но задъвка насила. Пулсирането в дясното му бедро и изгарящата болка от забралата тъкан не спираха. Накрая, докато никой не гледаше, изплю безвкусните хапки на земята. Пи вода и успя да задържи спазъма в стомаха си. Гърлото му сякаш беше раздрано от сухия хляб и той се зачуди дали не започва да гори в треска. Но мисълта му както винаги се върна към командването.
Прецени, че над триста и петдесет войници на Минванаби са паднали пред барикадата през деня. Нощният брой на жертвите щеше да е по-малък, понеже войниците му губеха сили. Поне петдесет врагове бяха загинали след залез-слънце. Войниците му избиваха враговете на Мара в съотношение петима към един. Но загубите нарастваха, много скоро щяха да станат критични и Минванаби неизбежно щяха да пробият през барикадата и да връхлетят, за да избият оцелелите. Кейоке приключи равносметката с гордост. Силите на Акома бяха надминали очакванията и краят може би щеше да се отложи до разсъмване.
Седна, подпря се на студената мокра скала и смъкна шлема си. Избута назад прогизналата си от пот побеляла коса и си помисли, че никога досега не е изпитвал такава умора.
Умората породи съжаление, че може би е виновен в старческа суета. Укори се, че не беше отделил повече време да обучи Люджан и другите Ударни водачи. Трябваше да настои всички офицери да се хранят с него в слугинската зала, вместо в казармите с отрядите си, докато той вечеряше с лейди Мара или с Накоя, или Джикан. Всеки пропуснат час да предаде опита си на тези млади войници сега го измъчваше.
Твърде късно беше вече да съжалява, че някой по-млад не е на поста му. Парещата болка от раната отново събуди гнева му и той се наруга за глупостта си и изостави съжаленията. Отказа да се поддаде на мрачните размишления. Битката продължаваше и той бе нужен на бойното поле.
Изпъна ранения си крак и агонията го жегна безмилостно. Не издаде звук, но се изпоти под бронята. На светлината, хвърляна от струпаната жарава, плътта около раната изглеждаше червена — заблуда на светлината или възпаление, нямаше как да разбере — и пулсираше неудържимо. Нямаше значение. Една рана беше само мярка за израстването на един воин. Животът беше болка и болката беше живот. Главата му се замая, докато тялото му се опитваше да надвие болки и рани, изтощение и старост.
Сигурно беше задрямал, защото следващото, което разбра, беше, че един войник разтърсва рамото му и го подканя да се събуди. Примига с натежали клепачи и се помъчи да прочисти ума си, който обикновено се будеше мигновено. Без да мисли, понечи да стане, но болката го прониза и го накара да изохка. Войникът му помогна да се изправи и се постара да скрие жалостта в очите си.
— Командире, въоръжени мъже се приближават над каньона!
Кейоке примижа към тесния процеп небе над стръмните стени. Нямаше звезди, които да намалят тъмнината и да покажат колко е часът. Нямаше как да прецени колко време е изтекло.
— Колко остава до разсъмване? — попита той.
Войникът се намръщи.
— Може би два часа, командире.
— Изгасете огъня — отсече Кейоке и сигурен, че врагът вече е обкръжил склоновете и е затворил позицията му, закуцука към хората си, които се подготвяха за следващия щурм. Челото му се сбръчка угрижено.
— Ако Ириланди е пратил войски да ни ударят от хълмовете, защо ще напада в тъмното? — промълви той, без да се усети, че разсъждава на глас.
В дефилето отекна трясък. Бариерата изригна назад под вълна от тела в оранжево-черни брони и защитниците на Акома се разхвърчаха във всички посоки. Тежък дънер се показа през отвора — барикадата беше пробита с таран.
Минванаби връхлетяха с крясъци и Кейоке извика на слугите да се прикрият зад топовете коприна. Войници падаха, мятаха се в предсмъртни гърчове и крещяха от агония.
На Кейоке дори не му остана време да се ужаси, защото войниците на Минванаби продължаваха да се изливат през пробива, а Акома отстъпваха.
Кейоке извади меча си. Шлемът му беше останал на мястото, където бе спал. Нямаше време да го търси. Само волята на боговете можеше да предопредели дали ще загине гордо като Боен водач на Акома, или просто като поредния безименен стар войник. Но след като Мара беше застрашена, това нямаше голямо значение.
