Ръката ми стискаше беретата в джоба. Куршумът щеше да пробие дупка в палтото ми, но още по-голяма в неговото. Той ми подаде телефона. Поех го с лявата ръка. Обърнах го към светлината от фаровете на кадилака. Погледнах екранчето. Не знаех какво ми показва. На някои мобилни телефони знакът за гласова поща е малък символ във формата на писъмце. На други — две кръгчета, съединени с чертичка отдолу, като магнетофонни ролки, което ми се струва доста глупаво, като се има предвид, че повечето собственици на телефон като този са твърде млади, за да са виждали ролков магнетофон. Освен това самите телефонни компании едва ли записват съобщенията за клиентите си на лента. Мисля, че го правят с някакви електронни чипове, които запаметяват цифрова информация. Но пък нима знаците на железопътните прелези не изобразяват парен локомотив от деветнайсети век?
— Видя ли? — запита Бек.
Нищо не виждах. Никакви писъмца, никакви магнетофонни ленти. Само двете стълбчета отстрани, за силата на сигнала и нивото на батерията, а между тях — разните менюта, указатели и прочие.
— Какво да видя? — запитах.
— Силата на сигнала — каза той. — Едва до третата чертичка е, а обикновено е поне до четвъртата.
— Може антената да е била изключена — казах аз. — Сигурно бавно влиза в режим. Може да има проблеми със захранването или нещо такова.
— Смяташ ли?
— Това са фини неща — казах аз. — Разни микровълни, знам ли какво? Сигурно ще се оправи. След малко провери пак.
Върнах му телефона, отново с лявата ръка. Бек го взе и го пусна в джоба си, като не спираше да мърмори.
— Тук всичко спокойно ли е? — запита той.
— Тишина като в гроб.
— Значи няма нищо — заключи той. — Фалшива тревога.
— Така изглежда — казах. — Съжалявам.
— Напротив, оценявам бдителността ти — рече той. — Наистина!
— Върша си работата — отвърнах аз.
— Хайде да вървим да вечеряме — каза той.
Бек се обърна и се качи на кадилака. Аз превключих беретата на предпазител и седнах зад волана на сааба. Той даде заден ход, обърна и ме зачака. Сигурно искаше да минем заедно през портата, за да не отваря Поли поотделно за двама ни. Обратния път от шест-седем километра изминахме като в кортеж, плътно един зад друг. Саабът се управляваше трудно, предните колела не залепваха добре с шосето, фаровете светеха високо нагоре. В багажника имаше поне двеста килограма, които дърпаха колата назад. Освен това още на първата неравност тапицерията на тавана увисна от едната страна и през цялото време, докато карах, ме шляпаше през лицето.
Закарахме колите право в гаража; Бек остави неговата пръв и ме изчака отвън на двора. Приливът настъпваше. През зида чувах прииждащите вълни. Земята трепереше под краката ми от огромните маси вода, които се удряха в гранита. Това не беше просто звук — беше отчетливо физическо усещане. Застигнах Бек и двамата заобиколихме къщата, за да влезем през предната врата. Металният детектор бипна два пъти — веднъж за него, веднъж за мен. Той ми подаде голяма връзка с ключовете от къщата. Аз ги приех, както повишеният в чин приема първата си нашивка. После той каза, че вечерята ще бъде сервирана след трийсет минути, и ме покани да се храня със семейството му.
Качих се в стаята на Дюк и застанах до високия прозорец. Стори ми се, че в далечината видях отдалечаващи се стопове на коли. Три чифта червени светлинки. Вилянуева, Елиът и Дъфи със служебните фордове. 10–17, задачата изпълнена. Не бях сигурен дали съм видял правилно, или очите ме лъжат, понеже прожекторите на стената хвърляха отблясъци наоколо. А може би и зрението ми ме подвеждаше, отслабнало от умора, от дефекти в ретината или от удара по главата.
Взех си един бърз душ и задигнах още един комплект от дрехите на Дюк. Облякох старото яке, обух обувките и оставих разпраното си палто в гардероба. Не проверих имейла. Сигурно Дъфи не бе имала време да ми пише. А и в момента едва ли имаше какво да ми каже. Много скоро аз щях да имам новини за нея, още щом успеех да отпоря тапицерията на сааба.
Пропилях мързеливо остатъка от трийсетминутната пауза и после слязох долу. Намерих семейната трапезария. Преди никога не я бях виждал. Беше огромна. В средата имаше голяма правоъгълна маса. Дъбова, тежка, солидна, не особено стилна. Около нея можеха да седнат поне двайсет души. Бек седеше на едната й тясна страна, Елизабет на другата. Ричард беше сам на едната от дългите страни, точно срещу мястото, определено за мен. Аз се падах с гръб към вратата. За малко да го помоля да се сменим. Не обичам да седя с гръб към врата. Но се отказах и седнах където ме бяха сложили.
Поли го нямаше. Явно не беше поканен. Прислужницата също я нямаше, разбира се. Всичката черна работа се бе паднала на готвачката, която не изглеждаше никак доволна от съдбата си. Но иначе се бе постарала за вечерята. За начало имаше френска лучена супа. Беше доста прилична на вкус. Майка ми надали щеше да я одобри, но пък нали във Франция има поне двайсет милиона жени, които твърдят, че само те притежават идеалната рецепта.
— Разкажи ни за кариерата си като военен — каза Бек, сякаш за да поддържа разговора.
