Приклекнаха до Вилянуева. Дръпнаха се малко встрани, за да може фаровете да осветят лицето му. Знаех, че го бяха видели, макар и съвсем набързо, когато профучаха покрай него през портала на колежа преди осемдесет и четири часа. Не очаквах обаче да го познаят. И не мисля, че го познаха. Но вече веднъж се бяха оставили да ги измамят и не искаха това да се повтори. Бяха извънредно предпазливи. Не започнаха да му оказват първа помощ. Просто клечаха до него и го гледаха. После единият — този откъм моята страна — се изправи.
Но в това време аз се бях приближил на метър и половина зад него. В ръката си стисках едър камък. Малко по-голям от топка за бейзбол. Замахнах на височината на рамото си, сякаш исках просто да го зашлевя през лицето. Ако не го бях улучил, силата на замаха като нищо щеше да ми откачи ръката от рамото. Само че аз го улучих. Камъкът го уцели точно в слепоочието и той рухна на земята, сякаш върху него се бе стоварил метеорит. Другият се оказа по-бърз. Вилянуева посегна да го сграбчи за глезените, но той се извъртя и отскочи встрани. В следващия миг глокът в ръката му бе насочен право към мен. Аз исках само да му попреча да стреля, затова запокитих камъка към лицето му. Но той се извърна встрани и камъкът го улучи в тила, точно където черепът му се свързваше с шийните прешлени. Сякаш го удари гюлле. Човекът се захлупи по очи и не помръдна повече.
Стоях и се взирах напрегнато в мрака на изток. Нищо. Никакви фарове по шосето. Никакъв звук, освен морето далеч назад. Вилянуева изпълзя на четири крака от преобърнатата кола и се спря до първия мъж.
— Този е мъртъв — каза той.
Проверих. Така си беше. Трудно е да останеш жив, след като ти се стовари петкилограмов камък в слепоочието. Черепът му беше хлътнал навътре, изцъклените му очи бяха застинали в неразбиращ въпрос. Нямаше пулс нито на китката, нито на шията. Пристъпих към втория мъж. Наведох се. И той си беше отишъл. Вратът му беше строшен, главата му се люлееше свободно. В което нямаше нищо чудно. Същият петкилограмов камък му я беше отнесъл и само вратните мускули я държаха.
— С един куршум два заека — каза Вилянуева. Не отговорих.
— Какво има? — запита той. — Ти да не искаше да ги арестуваш повторно? След това, което направиха? Та те просто си подписаха смъртните присъди, няма какво да му мислиш!
Мълчах.
— Какъв ти е проблемът? — запита Вилянуева.
Проблемът не беше мой. Беше на АБН. Аз дори не бях полицай на служба. Но тогава си спомних тайното съобщение на Пауъл, изпратено лично до мен: 10–28. Тия не трябва да живеят, повярвай ми. Лично аз нямах основания да се съмнявам в думите му. И за мен, и за Вилянуева смъртта на двамата беше въпрос на лоялност към наши бивши другари по оръжие.
— Няма проблем — казах аз.
Намерих камъка, който се бе търколил по шосето, и го ритнах далеч извън банкета. После отидох до форда, пресегнах се и угасих фаровете. Повиках с ръка Вилянуева.
— Трябва да действаме бързо — казах аз. — Обади се по телефона и кажи на Дъфи да дойде тук заедно с Елиът. Трябва да откара колата.
Вилянуева набра номера от паметта на телефона само с едно копче и веднага започна да говори, докато аз намерих двата глока на шосето и ги натъпках в джобовете на убитите, по един на всеки. После отидох до сааба. Да го изправим обратно на колелата му щеше да е много по-трудно, отколкото да го преобърнем. За миг си помислих, че може да се окаже и невъзможно. Заради палтата нямаше никакво триене между колата и пътя. Ако го блъснехме отстрани, саабът просто щеше да се хлъзне по покрив. Затворих шофьорската врата и зачаках.
— Идват — провикна се в тъмното Вилянуева.
— Я ми помогни малко — отвърнах аз.
С общи усилия успяхме да изтласкаме сааба от шлифера на Вилянуева върху моето палто. Когато покривът стигна до края на палтото и опря в асфалта, колата се спря.
— Ще го издраскаме — каза Вилянуева.
— Има такава опасност — кимнах аз. — Хайде сега, докарай форда и го бутни.
Той се качи на служебната кола и я приближи до сааба, докато бронята й опря във вратите. Допирната точка беше точно върху отвесната колонка между предната и задната врата. Направих, му знак да даде газ и саабът се хлъзна настрани върху покрива си. Докато Вилянуева притискаше равномерно отстрани преобърнатата кола, аз стъпих върху предницата на форда и взех да му помагам с ръце, като я бутах за праговете на вратите. Саабът се запъна с покрива си за асфалта и започна да се накланя на една страна — четирийсет градуса, петдесет, шейсет. Опрях крака на предното стъкло на форда, наведох се и подложих ръце под покрива на сааба. Вилянуева даде още газ, прешлените ми изпукаха зловещо, саабът се претърколи настрани, подскочи веднъж върху колелата си и застана неподвижно. Вилянуева закова спирачките, аз залитнах напред и ударих главата си в предната врата на сааба. Докато се усетя, лежах по гръб на асфалта под предната броня на форда. Вилянуева даде заден, спря колата и слезе.
— Добре ли си?
Не отговорих. Главата ме болеше. Бях я ударил здравата.
— Как е колата? — запитах.
— С добрата новина ли да почна или с лошата?
