— Давай с добрата!
— Страничните огледала са здрави — каза той. — Затворили са се, но ще се изправят.
— А лошата?
— На места боята е ожулена — продължи той. — На вратата има хлътнатина. Мисля, че е от главата ти. Покривът също е малко хлътнал.
— Ще кажа, че съм сгазил сърна.
— Мисля, че наоколо няма сърни.
— Тогава мечка — казах аз. — Или нещо там, каквото и да е. Кит, изхвърлен на брега. Гигантска сепия. Някакво друго чудовище. Цял мамут, излязъл от топящ се ледник.
— Добре ли си? — повтори той.
— Ще оживея.
Претърколих се по корем и се изправих на четири крака. Бавно и мъчително се надигнах.
— Можеш ли да прибереш труповете? — запита той. — Понеже ние не можем.
— Тогава ще ми се наложи — отвърнах аз.
Отворихме трудно задната врата на сааба. Тя се запъваше на пантите си, понеже покривът беше леко деформиран. Пренесохме двамата един по един и ги наблъскахме в багажното отделение. Те почти го запълниха. Върнах се да си взема вързопа от банкета и го хвърлих отгоре им. Над багажното имаше подвижна поличка за дребни пакети, която щеше да ги скрие. С общи сили двамата едва успяхме да затворим вратата. Трябваше да я натиснем едновременно от двете страни с цялата си тежест, докато щракне. После вдигнахме палтата си от асфалта. Бяха влажни и поомачкани, разпрани на места.
— Добре ли си? — запита за трети път той.
— Качвай се — казах аз.
Разгънахме огледалата, докато щракнаха на пружините си, и се качихме едновременно в сааба през двете врати. Завъртях ключа. Двигателят не запали. Опитах отново. Същата работа. Между двата поредни опита чух как бензиновата помпа жално вие.
— Остави малко ключа на контакт — каза Вилянуева. — Бензинът е изтекъл от карбуратора, докато колата беше обърната. Изчакай помпата да му подаде пак.
Изчаках и опитах отново. Колата запали. Включих на скорост, изправих я на шосето и потеглих към другия форд, който бяхме оставили до пътя. Оня, с който бе дошъл старецът. Той кротко ни чакаше на километър и половина назад, призрачно сивкав на лунната светлина.
— Сега върви да посрещнеш Дъфи и Елиът — казах му аз. — Като дойдат, съветвам ви веднага да се измитате. Ще ви намеря по-късно.
Вилянуева сграбчи ръката ми и я разтърси.
— Стара школа — каза той.
— Десет-осемнайсет — отвърнах аз. Това беше радиокодът за задачата изпълнена. Но той сигурно не го знаеше, защото ме погледна.
— Пази се — казах му аз.
Вилянуева поклати глава.
— Гласовата поща — изрече той.
— Какво?
— Когато един мобилен телефон временно е изключен, всички позвънявания се препращат към гласовата му поща.
— Но сега цялата предавателна кула беше изключила.
— Само че телефонната компания не е могла да знае това. За нея само телефонът на Бек е бил изключен. Така че всякакви позвънявания са били препращани към гласовата му поща. В някой централен сървър. Може да са му оставили съобщение.
— Какъв е бил смисълът?
Вилянуева вдигна рамене.
— Може просто да са му казали, че се прибират. Така де, сигурно са предполагали, че проверява редовно съобщенията си. Може да са му разказали и цялата история. Или пък са били толкова ошашавени, че да си помислят, че разговарят с обикновен телефонен секретар, и са повтаряли: Бек, за бога, вдигни телефона!
Не казах нищо.
— Във всеки случай, каквото и да са казали, гласовете им са се записали — продължи той. — С днешна дата.
— Разбрах — казах аз.
— Как смяташ да постъпиш?
— Вадя пистолета и стрелям — отвърнах. — Тия обувки, а сега и гласовата поща… Той е на косъм да ме спипа.
Вилянуева поклати глава.
— Не можеш да постъпиш така. Дъфи иска да го прибереш и да й го закараш жив. Той е единственото й оправдание.
Аз извърнах глава настрани.
— Предай й, че ще се постарая. Но ако един от двама ни трябва да умре, това ще е той.
Вилянуева не каза нищо.
— Какво, пожертвахте ли ме вече? — възкликнах аз.
— Постарай се, друго от теб не искам — отвърна той. — Дъфи е свястно момиче.
— Знам — казах аз.
Той се измъкна от сааба, като се подпираше с едната ръка за облегалката, а с другата за рамката на вратата. Пристъпи към колата си, седна в нея и потегли — тихо, без да пали фаровете. Видях, че ми помаха. Проследих го с поглед, докато се скри в далечината, после обърнах сааба и го заковах насред пътя, с муцуната на запад. Когато Бек дойдеше да ме прибере, исках да остане с впечатление, че съм бил на поста си, готов да го браня до последна капка кръв.
