Ала Бек или не проверяваше телефоните достатъчно често, или беше забравил напълно за мен, защото минаха десет минути, а от него нямаше и следа. Аз си убивах времето, като проверявах новата си хипотеза относно това, че човек, комуто би хрумнало да скрие пистолет под резервната гума на колата си, би могъл също така да използва постелките на купето като скривалище на документи. Въпросните постелки отдавна се бяха отпрали от пода, а от това, че бяха обърнати с опакото нагоре, не изглеждаха много по-нови. Само че под тях нямаше нищо, ако не се брояха големите петна от ръжда и мухлясалият слой кече за шумоизолация, което имаше вид, сякаш е направено от разплетени сиви и червени пуловери. Никакви документи. Хипотезата ми беше погрешна. Върнах постелките на местата им и ги посритах, докато прилепнаха що-годе плътно на пода.
После излязох от колата и огледах външните щети. За боята не бях в състояние нищо да направя. Драскотините по нея бяха дълбоки, но не чак катастрофални. В края на краищата колата не беше нова. Нищо не можех да направя и за ударената врата, освен да я разглобя и да изправя тенекията отвътре, а не ми се занимаваше. Покривът също беше хлътнал. Спомних си, че поначало беше някак куполовиден, а сега бе станал равен и дори леко пропаднал. Но си казах, че може да се опитам да го понатисна отвътре. Седнах на задната седалка, опрях двете си длани върху тавана на колата и натиснах с всички сили. Трудът ми бе възнаграден с два познати звука. Първият беше звънкото изпукване на деформирана ламарина, която си възвръща формата. А вторият — дискретното изшумоляване на хартия.
Колата не беше нова, наистина, и отвътре вместо с познатата пластмасова отливка от фалшив плюш в мише сиво, която слагат на всички марки коли понастоящем, каросерията беше тапицирана със старомодния мек, кремав винил, прихванат на три сегмента с телени ребра за тавана и вкаран по края в гумено уплътнение. Отпред, точно над шофьорската седалка, нещо надигаше винила отвътре. Освен това уплътнението отстрани изглеждаше леко разхлабено. Предположих, че този, който е седял там, е можел да изпъне винила с ръка нагоре, докато краищата му излязат от уплътнението, след което с нокти да го издърпа надолу по дължина. По този начин можеше, да се бръкне поотделно във всеки един от трите сегмента. След това с достатъчно търпение и здрави нокти винилът можеше да се натика обратно в уплътнението. С малко повече време и старание, особено при такава стара кола, следите можеха да се заличат напълно.
Наведох се напред и опипах сегмента от тапицерията, който минаваше над предните седалки, като го натисках по дължина с палец нагоре, докато палецът ми опря в покрива. Вътре нямаше нищо. В следващия сегмент също. Но в третия сегмент — този над задните седалки — отново прошумоля хартия. С опипване дори определих приблизително формата и дебелината на документите. Стандартен формат А4, пачка от осем до десет страници.
Слязох от задната седалка, седнах зад волана и огледах уплътнението. Натиснах винила нагоре, докато се изпъна, и вкарах нокти под показалия се ръб на тапицерията, докато постепенно отворих пролука между нея и уплътнението, колкото да вкарам палеца си.
Като си помагах с дясната ръка, с палеца на лявата започнах да разширявам пролуката назад, сякаш разкопчавах заяждащ цип, и вече бях отворил около двайсетина сантиметра, когато отзад ме осветиха фарове. Ярка светлина, примесена с остри, издължени сенки. Бях на завой и пътят отзад ми идваше леко отдясно, затова погледнах през дясното странично огледало. То беше спукано и в парчетата му се отразяваха няколко чифта ярки фарове. Различих надписа върху стъклото: Предметите в огледалото са по-близо, отколкото изглеждат. Извърнах се и през задното стъкло видях само чифт фарове, които се мятаха припряно наляво-надясно по завоите. Бяха на около петстотин метра, но се приближаваха с голяма скорост. Свалих леко стъклото и дочух далечното свистене на дебелите гуми и сърдития хрип на осемцилиндров двигател. Вдигнах изтърбушената тапицерия обратно нагоре. Нямах време да си играя с уплътнението. Просто я посръгах към тавана и се надявах, че няма да увисне върху главата ми.
Кадилакът закова на метър зад мен. Бек не загаси фаровете. В огледалото видях как отвори вратата и слезе. Пъхнах ръка в джоба си и освободих предпазителя на беретата. Колкото и да държах на Дъфи, нямах никакво желание да се впускам в дълги дискусии по съдържанието на евентуално получена гласова поща. Но ръцете на Бек бяха празни. Не държеше нито пистолет, нито нокия. Отворих вратата, слязох и го посрещнах до задния калник на сааба. Не исках още отсега да види повредите по колата. Оказахме се на по-малко от петдесет сантиметра от двамата бодигардове, които бе изпратил, за да докарат сина му.
— Телефоните работят — каза той.
— И мобилните ли?
Бек кимна.
— Я виж тук обаче! — каза той и извади от джоба си малкия сребрист телефон.
