От кухнята ясно се чуваше морето. Огромни маси вода се стоварваха върху брега, а подводното течение ги отнасяше неумолимо назад към дълбините. Кухините между скалите се изпълваха и пак се източваха, в тях потракваха дребни камъчета. Вятърът виеше в пролуките на външната врата. Във въздуха се носеха тревожните крясъци на чайките. Аз се заслушах в тях, докато отпивах от кафето си и чаках.
Ричард слезе точно десет минути след мен. Косата му беше разчорлена; виждаше се отрязаното му ухо. Взе си чашата с кафе и седна насреща ми. Вече усещах, че се е примирил с напускането на колежа и с перспективата да прекара остатъка от живота си между четири стени в компанията на родителите си. Помислих си, че ако майка му се отърве без осъдителна присъда, двамата може да се скрият някъде и да започнат живота си отначало. В зависимост от собствените си съпротивителни сили той можеше и да се съвземе достатъчно бързо, за да продължи учението си в колежа, като пропусне не повече от седмица след началото на семестъра. Стига да искаше. Освен ако колежът не беше твърде скъп, което беше много вероятно. Защото Ричард и майка му щяха да изпитват сериозни парични затруднения. Те щяха да се окажат на улицата само с дрехите на гърба си. Ако изобщо се окажеха на улицата, а не някъде другаде.
Готвачката тръгна да подрежда масата в трапезарията за закуска. Ричард се обърна да я изпрати с поглед, през което време аз гледах него, видях отрязаното му ухо и още една плочка от мозайката се намести.
— Онова отвличане — казах аз — преди пет години…
Той запази самообладание. Само сведе за миг очи, после ме погледна и приглади коса с пръсти над белега си.
— Ти знаеш ли с какво всъщност се занимава баща ти?
Кимна, но не каза нищо.
— Не само с килими, нали?
— Точно така — каза той. — Не само.
— Как се чувстваш, като го знаеш?
— Има и по-лоши неща — каза той.
— Не искаш ли да ми разкажеш какво точно се случи преди пет години? — подканих го аз.
Той поклати глава. Извърна поглед встрани.
— Не. Не искам.
— Познавах един човек на име Горовски — продължих аз. — Бяха отвлекли дъщеря му, момиченце на две години. Само за един ден. Теб колко време те държаха?
— Осем дни — отвърна той.
— Горовски веднага клекна — казах аз. — При него един ден беше достатъчен.
Ричард мълчеше.
— Баща ти не е шефът тук — казах аз.
Това не беше въпрос, а констатация.
Пак мълчание.
— Той самият е клекнал преди пет години — продължих аз. — След като те е нямало осем дни. Така предполагам.
Ричард остана безмълвен. Сетих се за дъщерята на Горовски. Трябваше вече да е дванайсетгодишна. Сигурно в стаята си имаше интернет и стереоуредба. И плакати с кинозвезди по стените. И една тъпа, неосъзната болка за нещо, което се е случило в ранното й детство. Като сърбеж от отдавна зараснала кост.
— Не ми трябват подробности. Кажи ми само името му.
— На кого?
— На тоя, който те отвлече преди пет години.
Ричард само поклати глава.
— Чух някой да споменава името Завиър — казах аз.
Ричард извърна лице встрани и ръката му инстинктивно се вдигна нагоре към ухото. Повече потвърждения не ми трябваха.
— Бях изнасилен — каза след малко той.
Слушах вълните, които се блъскаха в брега.
— От Завиър ли?
Той отново поклати глава.
— От Поли. Тъкмо беше излязъл от затвора. Още си падаше по тия неща.
Дълго време не казах нищо. После попитах:
— Баща ти знае ли?
— Не — каза той.
— Майка ти?
— Не.
Не знаех какво да кажа. Ричард отново притихна. Двамата седяхме един срещу друг и мълчахме. После влезе готвачката и включи електрическата печка. Наля олио в един дълбок тиган и го сложи на котлона. От миризмата усетих, че ми се гади.
— Хайде да излезем да се поразходим — предложих аз.
Ричард ме последва и отидохме на скалите. Въздухът беше солен и мразовит. Нямаше слънце. Духаше силен вятър. Удряше ни право в лицата. Косата на момчето се вееше зад тила му. Вълните изхвърляха пяна на шест-седем метра височина; обстрелваха ни едри капки вода.
— Всяко добро за зло — казах аз. Вятърът и грохотът на морето ме караха да викам, за да ме чуе. — Един ден Завиър и Поли ще си получат заслуженото, но покрай тях и баща ти ще отиде в затвора.
Ричард кимна. Очите му бяха пълни със сълзи. Сигурно от студения вятър. Или от нещо друго.
— Пада му се — каза той.
Ричард е много предан. Баща и син — приятели.
— Цели осем дни ме остави в ръцете им. А един трябваше да му е достатъчен. Като на оня, другия, дето го спомена.
— Горовски?
— Същият. С момиченцето. Мислиш ли, че са изнасилили и нея?
— Искрено се надявам, че не.
— И аз.
— Можеш ли да шофираш? — запитах.
— Да — каза той.
— Може да се наложи да се изнесете по спешност оттук — казах аз. — И то скоро. Ти, майка ти и готвачката. Така че бъди готов. Чакай да ти дам сигнал.
— Кой си ти?
— Аз съм този, на когото баща ти плаща, за да го пази. И от така наречените му приятели, не само от враговете.
— Поли няма да ни пусне да минем.
— Поли скоро ще е вън от играта.
Ричард поклати глава.
— Той ще те убие. Ти даже представа нямаш. Който и да си, не можеш да се справиш с него. Никой не може.
— Нали се справих с онези типове пред колежа?
