— И какво?
— И се върни в къщата — каза той. — Да пазиш семейството ми.
Кимнах. Явно Ричард все пак бе говорил с него. Може би двойствеността му временно беше наклонила в моя посока.
— Бива — казах аз. — Както обичаш. Да дойда ли да те взема по-късно?
Той поклати глава.
— Все някой ще ме закара.
После слезе и тръгна към сивата врата. Аз вдигнах крака си от спирачката, заобиколих склада и поех обратно на юг.
Вместо шосе 295 този път взех шосе 1 към новата индустриална зона. Отбих от пътя и закриволичих из лабиринта от нови асфалтирани алеи. Наоколо имаше може би дузина абсолютно еднакви, напълно безлични метални сгради. Нямаше вид на място, където би се спрял случаен минувач. Пешеходно движение на практика нямаше. Понеже нямаше никакви магазини. Никакви ярки реклами. Никакви билбордове. Само дискретни номера на сградите с названията на компании, отпечатани с малки букви отстрани. Ключарски работилници, търговци на подови настилки на едро, една-две печатници. Един дистрибутор на козметика. На № 26 се помещаваше вносител на инвалидни колички. А на съседния № 27 пишеше:
Двата хикса бяха по-едри от останалите букви. Имаше и адрес на централния офис, който беше различен от този на индустриалната зона. Вероятно улицата се намираше някъде в центъра на Портланд. Тъй че отново дадох газ, пресякох повторно реката и се приготвих за градско шофиране.
Влязох в Портланд откъм шосе 1, покрай някакъв парк. Свих вдясно по улица между два реда високи сгради с офиси. Не тези, които ми трябваха. Улицата не беше същата. В продължение на пет дълги минути обикалях пряка по пряка деловия район на града, докато видях улична табелка с името, което търсех. После проследих номерата на сградите и спрях до пожарен кран пред един небостъргач, на който прочетох надпис с големи метални букви през цялата дължина на козирката:
Под сградата имаше подземен гараж. Погледнах входа за коли и бях почти сигурен, че тъкмо през него преди единайсет седмици е минала Сюзан Дъфи с фотоапарат в ръка. Нещо в името ми напомни един урок по история в гимназията. Тогава живеехме в някаква гореща страна, където се говореше испански, и един старец ни разказваше за някакъв испански йезуит на име Франсиско Хавиер. Дори си спомнях датите на раждането и смъртта му: 1506–1552. Франсиско Хавиер, испански мисионер; Франсис Завиър, Мишънъри Хаус. Преди време в Бостън Елиът отбеляза, че Бек обича да си прави шеги. Но не беше прав. Не Бек — Куин беше този с извратеното чувство за хумор.
Дадох газ, отдалечих се от пожарния кран, намерих шосе 1 и тръгнах обратно на юг. Макар да карах бързо, ми бяха нужни цели трийсет минути, за да стигна до река Кенебънк. Пред мотела бяха паркирани три форда, и трите без отличителни знаци и напълно еднакви, освен по цвят, но дори и по цвят не се различаваха особено. Бяха син, сиво-син и сив. Скрих кадилака зад станцията за пропан-бутан, където го бях оставил и преди. Върнах се пеша в студа и почуках на вратата на Дъфи. Видях кратко раздвижване в шпионката и след миг тя отвори. Не ме прегърна. В стаята зад нея се виждаха Вилянуева и Елиът.
— Защо не мога да открия втората агентка? — запита тя.
— Къде я търсиш?
— Навсякъде.
Беше по джинси и бяла памучна блузка с якичка. Но не същите джинси и същата блузка както преди. Сигурно имаше по много и от двете. И с ниски кожени обувки на бос крак. Изглеждаше страхотно, но в очите й се четеше тревога.
— Може ли да вляза? — запитах аз.
Тя не реагира веднага, погълната от мисли. После се дръпна встрани и аз влязох. Вилянуева седеше на стола до бюрото. Беше го надигнал назад на два крака; за миг се уплаших, че краката няма да издържат; старецът не беше никак дребен. Елиът беше приседнал на ръба на леглото, също както в моята стая в Бостън. Самата Дъфи бе седяла, облегната на таблата. Това се виждаше ясно. Тялото й се бе отпечатало на възглавниците.
— Къде си търсила? — повторих аз.
— В цялата система — отвърна тя. — Във всички компютри на Министерството на правосъдието, наред, което ще рече и на ФБР, и на АБН. И никъде не фигурира.
— Заключение?
— И при нея операцията е била неофициална и неразрешена.
— От което възниква въпросът — обади се Елиът: — Какво, по дяволите, става тук?
Дъфи зае мястото си до таблата на леглото, а аз седнах до нея. Просто в стаята нямаше повече място. Тя измъкна една възглавница иззад гърба си и я подложи зад моя. Възглавницата още пазеше топлината на тялото й.
— Нищо особено не става — казах аз. — Само дето преди две седмици и тримата подходихме към задачата като кийстоунските полицаи.
— Тоест?
Направих гримаса.
— Аз се бях вторачил в този Куин, а вие мислехте само за вашата Териса Даниъл. Всеки от нас беше толкова обсебен от собствената си фикс идея, че заедно изградихме една кула от карти.
— Тоест? — повтори Елиът.
— Грешката е повече моя, отколкото ваша — казах аз. — Да се върнем към самото начало, преди единайсет седмици.
— Единайсетте седмици нямат нищо общо с теб. Тогава ти още не беше замесен.
— Кажи ми точно какво се случи.
