Той отново поклати глава. Косата му се вееше на вятъра. Така се вееше и косата на прислужницата, само че под водата.
— Онова там беше номер — каза той. — С мама го обсъдихме. Било е инсценировка.
Няколко мига не отговорих. Можех ли вече да му се доверя?
— Не, беше наистина. — Явно още не можех.
— Онова там си е едно село — каза той. — С петима полицаи. Този, цивилния, никога не го бях виждал преди.
Не казах нищо.
— Също и тези, дето уж бяха охрана на колежа — продължи той. — А уча там от три години.
Мълчах. Мини, които една по една гърмяха в ръцете ми.
— Тогава защо напусна колежа? — запитах. — След като всичко е било инсценировка?
Той не отговори.
— И как стана така, че двамата с Дюк попаднахме в засада?
Продължи да мълчи.
— Е, какво излезе? Че е инсценировка или че всичко е истина?
Той вдигна рамене.
— Не знам.
— Ти лично ме видя как ги застрелях.
Той не отговори. Извърна глава встрани. Седмата вълна се приближаваше като огромна зеленикава стена. Тя се преобърна на десетина метра от брега и връхлетя скалите със страшна сила. Земята потрепери, водни гейзери бликнаха към небето.
— Ти или майка ти говорихте ли за това с баща ти? — запитах аз.
— Аз не — отвърна той. — И нямам намерение. За мама не съм сигурен.
Както аз не съм сигурен за теб, помислих си. Двойствеността има две страни. В един момент ти идва едно, в следващия друго. Може би мисълта за баща му в затворническа килия му се струваше примамлива в момента, но след малко можеше да му дойде друго наум. Когато станеше напечено, този хлапак като нищо можеше да се изметне.
— Аз ти отървах кожата. Не ми е приятно, че се опитваш да го отречеш.
— Както и да е — каза той. — Сега нищо не можеш да направиш. Задава се напрегнат уикенд. Ще ти се наложи да приемеш голяма пратка. След което вече ще си един от тях.
— Помогни ми тогава — казах.
— Не мога да предам баща си — поклати глава той. Ричард е много предан. Баща и син — приятели.
— Не е и нужно — казах аз.
— Как тогава да ти помогна?
— Просто му кажи, че ме искаш тук. Че не се чувстваш сигурен да останеш сам. Той обикновено те слуша за тези неща.
Ричард не отговори. Обърна се и тръгна към кухнята. Мина през коридора. Предположих, че сигурно отива да закуси в трапезарията. Аз се върнах в кухнята. Готвачката ми поднесе закуска на дървената маса. Не бях гладен, но се насилих да ям. Умората и гладът са опасни врагове. Бях се наспал, сега трябваше и да се нахраня. Не исках в решителния момент да се почувствам отпаднал и с мътна глава. Закусих препечени филийки с масло и още една чаша кафе. После яйца с бекон и още филийки. Привършвах третото си кафе за сутринта, когато Бек дойде да ме търси. Беше облечен като за почивен ден — по джинси и червена фланелена риза.
— Тръгваме за Портланд — каза ми той. — Отиваме в склада. Веднага.
После излезе. Предположих че ще ме чака пред къщата. Както и че Ричард не е говорил с него. Или не бе успял, или не бе пожелал. Избърсах устни с опакото на ръката си. Бръкнах поред в джобовете си, за да се убедя, че беретата и ключовете са си на мястото. После отидох да изкарам колата. Заобиколих и спрях пред къщата. Бек ме чакаше. Върху ризата си бе сложил брезентово яке. Приличаше на фермер, който отива да цепи дърва или да зарязва кленовите дървета за сироп. Но отиваше другаде.
Поли беше почти готов да отвори портала, така че аз само намалих, без да спирам. На минаване му хвърлих един бегъл поглед. Очаквах до края на деня да е мъртъв. Или може би утре. Или пък аз. Минах покрай него и дадох газ на тежката лимузина по познатото вече шосе. След километър и половина подминах мястото, където бе спрял Вилянуева. Още шест километра по-нататък беше острият завой, на който бяхме направили засадата на бодигардовете. Бек мълчеше, стиснал длани между коленете си, наведен напред на седалката, и гледаше изпод вежди шосето пред себе си. Беше неспокоен.
— Така и не поговорихме с теб — казах му аз. — Имах нужда от малко обща информация.
— Друг път — каза той.
Пресякох шосе 1 и поех по М-95 на север, към града. Небето си оставаше сиво. Вятърът беше толкова силен, че лашкаше колата. Свих по шосе 295 и подминах летището, което остана вляво, зад тясната ивица вода. Вдясно от нас беше задната фасада на търговския център, където бяха заловили прислужницата, и индустриалната зона, където най-вероятно я бяха убили. Продължихме напред и скоро се запровирахме през уличките в района на пристанището. Минах покрай паркинга, където Бек държеше валовете си. След още минута пристигнахме пред склада.
Сградата беше заобиколена от автомобили. Пет коли бяха паркирани с муцуните към фасадата, подобно на самолети пред летищен терминал или на крави пред ясла. Или на пирани, които ръфат пресен труп. Имаше две черни лимузини „Линкълн Таун Кар“, два сини джипа „Шевролет Събърбан“ и един сив „Мъркюри Гранд Маркиз“. Единият от линкълните беше същият, с който Харли ме бе откарал да прибера сааба. След като бяхме устроили морското погребение на прислужницата. Огледах се за място да паркирам кадилака.
— Просто спри да сляза — каза Бек.
Аз плавно натиснах спирачките.
