— А аз бях по-тъп и от вас — отвърнах. — Направо изумително тъп. Доказателствата щяха да ми избодат очите. Бек не е достатъчно богат за наркотрафикант. Печели добре, разбира се, но не по няколко милиона седмично. Веднага забеляза хиксовете, които бях издраскал по барабаните на двата колта. Знаеше наизуст точната цена и тегло на лазерния прицел към беретата, която ми зачисли. Тръгна с две нови МП5-ИЦИ да урежда, както се изрази, някакви сметки в Кънектикът. Вероятно ги е извадил от някоя пратка. Освен това притежава частна колекция от автомати „Томпсън“.
— А механикът за какво му е?
— Подготвя оръжията за продажба — отвърнах аз. — Така поне мисля. Центрова ги, изпробва ги, донагласява ги. Някои от клиентите на Бек не биха се зарадвали особено на некачествена стока.
— Не и тия, които познаваме — каза Дъфи.
— Снощи на вечерята Бек ме заговори за карабината М-16. За бога, той няма други теми за разговор! Освен това ме разпитва надълго и нашироко какво мисля за узито, сравнено с „Хеклер & Кох“, и ме слушаше очарован. Тогава си казах, че му е хоби, но той се оказа професионалист. Има достъп до компютъра на фабриката в Австрия, където произвеждат глоковете.
Всички мълчаха. Стиснах очи и отново ги отворих.
— В мазето имаше някаква особена миризма — продължих аз. — Трябваше да я позная. Миришеше на картон, пропит с оръжейно масло. Така мирише едно помещение, в което са били складирани чисто нови оръжия и са преседели една седмица.
Никой не се обаждаше.
— А и цените в счетоводните книги на „Бизар Базар“ — добавих аз. — Три вида: ниски, средни, високи. Ниски за боеприпаси, средни за пистолети, високи за дългоцевни оръжия и разни екзотични стоки.
Дъфи беше вперила поглед в стената и мислеше напрегнато.
— Ясно — каза Вилянуева. — Всички се оказахме леко тъпи.
Дъфи го погледна. После мен. Явно най-после се бе досетила за тактическия проблем.
— Нямаме юрисдикция — каза тя. Никой не отговори.
— Това не е наша работа.
— Неволна, добронамерена грешка — каза Елиът.
Дъфи поклати глава.
— Нямам предвид тогава — каза тя. — Сега. Нямаме право да се намесваме. Трябва да се измъкваме, и то веднага.
— Не се измъквам отникъде — казах аз.
— Длъжен си. Защото ние сме длъжни. Вдигаме си багажа и се измъкваме. Не можеш да се върнеш там сам и без външна подкрепа.
Самото понятие агент под прикритие придобиваше съвсем нов смисъл.
— Оставам — повторих аз.
След като това се случи, цяла година не спрях да се тормозя и упреквам, докато накрая реших, че не бих могъл да й отговоря другояче на въпроса, дори да не ми се бе явила напарфюмирана и чисто гола под прозрачната си тениска в деня, когато ми го зададе: „Ще ми разрешиш ли аз да извърша ареста?“ На това бих отговорил с „да“ и при всякакви други обстоятелства. Без съмнение. Дори да не беше тя, а някакъв грозен дългуч от Тексас или Минесота, застанал мирно в кабинета ми, пак щях да кажа „да“. Тя бе свършила всичката работа и заслужаваше чест и признание. По онова време вече се позамислях за собственото си следващо повишение, може би не чак толкова, колкото повечето ми колеги, но всяка йерархична система изкушава участниците в нея да се стремят все по-нагоре. Така че и аз бях почнал да мисля по въпроса. Но иначе не бях от тия, които присвояват постиженията на своите подчинени, за да се издокарват пред началниците си. Никога не го бях правил. Ако някой се справяше успешно, ако вършеше добра работа, винаги с удоволствие се отдръпвах, за да обере плодовете на труда си. Това беше железен принцип, към който се бях придържал през цялата си кариера. Винаги можех да се утеша, като се греех на отразената им светлина. В края на краищата това си беше моята рота. Признанието беше донякъде и групово. Понякога.
Тъй или иначе, самата идея полицейски сержант да арестува подполковник от разузнаването особено много ме блазнеше. Понеже знаех, че човек като Куин направо ще си умре от мъка. За него това щеше да бъде върхът на унижението. Индивид като него, който си харчеше парите за яхти и лексуси и ходеше с маркови ризи за голф, нямаше да понесе леко да бъде прибран от един сержант.
— Ще ми разрешиш ли аз да извърша ареста? — повтори въпроса си тя.
— Всъщност държа ти да го извършиш — отвърнах аз.
— Въпросът е чисто правен — каза Дъфи.
— Не и за мен — отвърнах аз.
— Не сме упълномощени да действаме там.
— Аз не работя за вас.
— Но това е самоубийство! — каза Елиът.
— Засега съм жив.
— Само защото прекъснахме телефоните.
— Телефоните са минало — заявих. — Проблемът с бодигардовете се разреши. Така че не ми трябва повече вашата подкрепа.
— На всеки му трябва подкрепа. Не можеш да работиш под прикритие без подкрепа.
— Е, да. Голяма полза имаше прислужницата от подкрепата на АТОО — отбелязах аз.
— Ние ти дадохме кола. Подпомагахме те с всичко.
— Не ми трябва кола. Бек ми зачисли ключове. И пистолет. И патрони. Аз съм новата му дясна ръка. Той ми има доверие да пазя семейството му.
Те не отговориха.
— Вече съм на една крачка да спипам Куин. Нямам никакво намерение да дезертирам точно сега.
Те мълчаха.
— Освен това мога да ви върна Териса Даниъл — добавих аз.
