Този ден се видях с Доминик още два пъти, докато тя се подготвяше за приключване на операцията. Вършеше всичко както трябва. Като шахматист — винаги мислеше с два хода напред. Знаеше, че съдията, който беше определен да наблюдава сделката, после няма да има възможност да участва във военния трибунал, затова бе избрала такъв, когото прокурорите мразеха. С това впоследствие отпадаше една пречка в съдебната зала. Беше повикала и фотограф, за да документира сцената. Беше измерила времето, необходимо да се стигне с кола до къщата на Куин във Вирджиния. Папката, която й бях дал в началото, вече изпълваше два кашона. Втория път, когато я видях този ден, тя ги носеше един върху друг и мускулите на ръцете й бяха напрегнати от тежестта.
— Горовски държи ли се? — запитах я.
— Едва-едва — каза тя. — Но утре мъките му ще свършат.
— А ти ще станеш знаменитост.
— Надявам се да не стана — отвърна тя. — Този случай трябва да бъде засекретен завинаги.
— Тогава ще си знаменитост в света на секретното — казах аз. — Все пак и от него се интересуват доста хора.
— Е, ще трябва да те помоля за служебна оценка на работата ми — каза тя. — Да кажем вдругиден.
— А още днес трябва да вечеряме заедно — заявих аз. — Да идем на ресторант. В най-доброто заведение. Да празнуваме. Аз черпя.
— Аз пък все си мислех, че си на социални помощи.
— Спестил съм пари, не се бой.
— Досега имаше много възможности да ме поканиш. Откакто се точи тоя случай!
— Като смола — казах аз. — Това ти е единственият проблем, Доминик. Изпилваш нещата, но си малко бавна.
Тя се усмихна и нарами кашоните.
— Трябваше да ми станеш гадже — каза тя. — Щях да ти покажа, че понякога е по-добре да си бавен, отколкото бърз.
Отнесе кашоните си нанякъде и след два часа се срещнахме в един ресторант в града. Заведението беше изискано, така че аз си бях взел душ и си бях сложил чиста униформа. Тя се яви в черна рокля. Не онази, предишната. Без точици. Много добре очертаваше фигурата й — не че тя имаше нужда, но все пак. Не можеше да й дадеш повече от осемнайсет.
— Страхотно! — казах аз. — Хората ще си помислят, че си излязла на вечеря с баща си.
— Или с чичо ми — каза тя. — С по-младия му брат. Беше една от тези вечери, на които храната не е важна.
Запомнил съм всичко останало от вечерта, освен какво поръчах. Може би пържола. Или равиоли. Във всеки случай ядохме. И разговаряхме — много и за неща, които човек не споделя с всекиго. Бях на косъм да капитулирам и да я запитам дали не би искала да отидем в някой мотел. Но не го направих. И двамата изпихме по чаша вино и после минахме на вода. Между нас имаше негласно споразумение да запазим бистър разсъдъка си за следващия ден. Платих сметката и в полунощ си тръгнахме поотделно. Доминик изглеждаше бодра въпреки късния час. Пълна с живот и енергия, концентрирана, приятно възбудена от мисълта за онова, което й предстоеше. Очите й блестяха. Когато се качи на колата си, аз останах на тротоара и я изпратих с поглед, докато се скри зад завоя.
— Идва някой — каза Елизабет Бек десет години по-късно. Погледнах през прозореца и в далечината видях сив „Форд Торъс“. Цветът му се сливаше с този на небето и скалите и трудно се забелязваше отдалеч. Беше на около три километра и излизаше с голяма скорост от един завой. Беше колата на Вилянуева. Казах на Елизабет да не мърда и да наглежда Ричард, отидох долу и излязох от задната врата. От скрития вързоп с нещата си взех ключовете на Куклата. Сложих ги в джоба на якето си. Взех и глока на Дъфи с двата резервни пълнителя. Беше важно да ги получи непокътнати. И без това си бе навлякла достатъчно неприятности. Натъпках ги в джоба на палтото си при беретата, после заобиколих къщата и се качих на кадилака. Отидох с него до портата, спрях го по средата на алеята, скрих се и зачаках. Фордът спря пред портала. На волана видях Вилянуева, до него Дъфи, а Елиът беше на задната седалка. Показах се иззад портиерната, свалих веригата и отворих крилата. Вилянуева влезе и спря срещу муцуната на кадилака. Трите врати се отвориха едновременно, тримата слязоха от колата и се облещиха насреща ми.
— Какво ти е, по дяволите? — запита Вилянуева. Попипах устните си. Бяха подути и разранени.
— Блъснах се в портата — отвърнах.
Вилянуева погледна към къщичката на Поли.
— Май по-скоро си се блъснал в портиера — каза той. — Познах ли?
— Добре ли си? — запита Дъфи.
— По-добре съм от портиера — отвърнах аз.
— Защо ни повика?
— План „Б“ — казах аз. — Отиваме в Портланд, но ако не намерим там каквото търсим, ще трябва да се върнем тук и да чакаме. Двама от вас тръгват с мен веднага, а третият остава да отбранява къщата. В средната стая на втория етаж има голяма картечница, която държи на прицел подстъпите към нея. Един от вас ми е нужен да застане на пост с картечницата.
Никой не изяви желание. Погледнах Вилянуева в очите. Беше достатъчно стар, за да е служил във Виетнам. Сигурно имаше опит с големи картечници.
— Хайде ти, Тери — казах аз.
— Не — отвърна той. — Аз идвам с теб да открием Териса. По тона му познах, че няма смисъл да споря с него.
