Започнахме с първата стая вляво. Старецът ритна яко вратата. Ключалката поддаде, от касата се посипаха трески и вратата се отвори. Влязох вътре. Стаята беше празна. Беше три на три, имаше прозорец, бюро и покрай едната стена цяла редица кантонерки. Излязох веднага, в това време старецът разби отсрещната врата и аз се втурнах в стаята. Тя също беше празна, но имаше неочакваното предимство, че преградната стена със съседната стая беше премахната и се озовахме в помещение шест на три, с две врати откъм коридора. В помещението имаше три бюра. С компютри и телефони. В ъгъла имаше закачалка, а на нея висеше дамско палто.
Пресякохме коридора и застанахме пред четвъртата врата. На третата стая. Вилянуева я разби с ритник и аз се вмъкнах пръв вътре. Още един квадрат три на три. Без прозорец. Бюро, зад бюрото голяма коркова дъска за обяви. По дъската — списъци, забити с кабарчета. Голям персийски килим, постлан върху линолеума.
Четири врати бяха проверени, оставаха още две. Избрахме си най-задната стая вдясно. Вилянуева ритна вратата. Влязох. Беше празна. Три на три, боядисана в бяло, със сив линолеум. Напълно празна. В нея нямаше нищо. Освен петна от кръв. Бяха почистени, но не достатъчно добре. По пода имаше кафяви криволици, където подгизналият парцал напразно се бе опитвал да ги попие. Кафяви пръски по стените. Някои избърсани, други пропуснати. Следи от стичащи се капки кръв описваха дълги ресни до пода. Покрай цоклите имаше засъхнала черно-кафява пихтиеста маса.
— Прислужницата — казах аз.
Никой не отговори. Дълго време всички стояхме мълчаливо. После се върнахме в коридора и разбихме последната врата. Влязох вътре с насочен пистолет. И замръзнах на мястото си.
Озовах се в затвор. Празен.
Беше три на три метра, с бели стени и нисък таван. Без прозорци. Подът беше застлан със сив линолеум. Върху него имаше дюшек. Върху дюшека — измачкани чаршафи. Наоколо бяха разхвърляни десетки празни кутии от китайска храна. И пластмасови бутилки от минерална вода.
— Тук е била — каза Дъфи.
Кимнах.
— Също като в мазето на къщата.
Приближих се до дюшека и го повдигнах. На пода с пръст, с големи ясни букви бе написана думата „справедливост“. Отдолу беше днешната дата — шест цифри, месец, ден и година, които ту избледняваха, ту отново ставаха плътни, когато тя бе потапяла пръста си в нещо черно-кафяво.
— Надява се да я открием — каза Вилянуева. — Ако не днес, утре. Ако не тук, другаде. Умно момиче.
— Това с кръв ли е написано? — запита Дъфи.
Стаята беше изпълнена с миризма на недоядена храна и на застоял въздух. И на отчаяние. Тя бе чула предсмъртните писъци на прислужницата. Две тънки врати я бяха делили от лобното й място.
— Може да е и соев сос — казах аз. — Поне така се надявам.
— Преди колко време са я преместили?
Погледнах най-близките кутии от храна.
— Може би преди два часа.
— Ах, по дяволите!
— Да вървим — каза Вилянуева. — Да я търсим.
— Само пет минути — обади се Дъфи. — Трябва да открия нещо, което да подхвърля на АТОО. За свое оправдание.
— Нямаме пет минути — отвърна старецът.
— Две минути — казах аз. — Грабвай каквото ти се изпречи, после ще го гледаме.
Излязохме заднишком от затворническата килия. Никой от нас не погледна повече към кланицата отсреща. Дъфи ни поведе към стаята с килима. Умен избор, помислих си аз. Сигурно това беше кабинетът на Куин. Беше напълно в негов стил да си постеле персийски килим върху линолеума. Тя вдигна от бюрото му една дебела папка с надпис „Предстоящи“ и свали всички списъци и други хартии от дъската за обяви.
— Да вървим — повтори Вилянуева.
Когато излязохме от сградата през предната врата, бяха изминали точно четири минути, откакто се бях вмъкнал вътре през прозореца на тоалетната. На мен ми се бяха сторили като четири часа. Качихме се в сивия форд и след още една минута вече бяхме на шосе 1.
— Давай на север — казах аз. — Към центъра на града.
Известно време и тримата мълчахме. Дори не се поглеждахме. Мислехме си за прислужницата. Аз бях на задната седалка, а Дъфи отпред, с документите на Куин, разтворени в скута й. Движението по моста беше натоварено. Много хора бяха тръгнали към града на пазар. Караха внимателно. Асфалтът беше хлъзгав от дъжда и солените пръски откъм морето. Дъфи прелистваше документите, като им хвърляше по един бърз поглед. Накрая наруши мълчанието. За голямо облекчение на всички.
— Всичко звучи много тайнствено — каза тя. — Има два основни кода: ЗЕ и ББ.
— „Завиър Експорт“ и „Бизар Базар“ — казах аз.
— Едното е експортната част от бизнеса, другото импортната — каза тя. — Но очевидно двете са свързани. Като двете половини на едно цяло.
— Не ме интересува — казах аз. — На мен ми трябва Куин.
— И Териса — добави Вилянуева.
— Ето ги прогнозните им финансови резултати, изчислени върху данни за първото тримесечие — каза Дъфи. — Тази година се очаква да достигнат оборот от над двайсет и два милиона долара. Това е доста оръжие, мисля аз.
— Четвърт милион патлака от най-евтините — казах аз. — Или четири танка „Ейбрамс“.
— Мозбърг — каза Дъфи. — Познато ли ти е това име?
— Защо? — запитах аз.
