— Добре, аз ще остана — обади се Елиът.
— Благодаря ти — казах. — Гледал ли си филми за Виетнам? Помниш ли картечаря на хеликоптера, отстрани? Това си ти. Ако дойдат, няма да минат направо през портата. Ще влязат в портиерната и ще се опитат да се измъкнат през задния прозорец. Така че бъди готов да ги натръшкаш на излизане.
— А ако е тъмно?
— Ние ще сме се върнали, докато мръкне.
— Дадено. Кой е сега в къщата?
— Семейството на Бек. Мирни граждани, но отказват да се евакуират. Също и готвачката.
— А Бек?
— Бек ще се върне с другите. Ако успее да се измъкне в суматохата, няма да е голяма загуба. Ако го улучи някой куршум, също.
— Ясно.
— Може и изобщо да не дойдат — казах аз. — Сега са твърде заети. Всичко е само за всеки случай.
— Ясно — повтори той.
— Ти задръж кадилака — казах. — Ние ще вземем форда.
Вилянуева се качи във форда и го изкара на заден ход през портата. Двамата с Дъфи излязохме след него, аз затворих крилата отвън, сложих веригата и хвърлих на Елиът ключа от катинара.
— Хайде, до скоро.
Той обърна кадилака и го подкара към къщата. С Дъфи се качихме във форда. Тя седна отпред, аз отзад. Извадих глока и пълнителите от джоба си и церемониално й ги подадох.
— Благодаря ти за услугата — казах аз.
Дъфи пъхна глока в кобура под мишницата си, а пълнителите в дамската си чанта.
— Няма нищо — отвърна тя.
— Първо Териса — каза Вилянуева. — После Куин. Ясно?
— Съгласен — отвърнах аз.
Старецът обърна колата, даде газ и потегли.
— Къде търсим? — залита той.
— На едно от три възможни места — отвърнах аз. — В склада, в градския офис или в индустриалната зона край летището. Но в офиса не ми се струва възможно да държат пленник през почивните дни. А в склада ще е твърде оживено. Очакват голяма доставка. Тъй че предлагам да почнем от индустриалната зона.
— По М-95 или по шосе едно?
— По шосе едно — казах аз.
Двайсет и петте километра до кръстовището изминахме в мълчание, после завихме по шосе 1 на север към Портланд.
В ранния съботен следобед индустриалната зона беше притихнала. Измити от дъжда, металните сгради проблясваха под смръщеното небе като излъскано старо сребро. Обикаляхме из лабиринта от улички, без да бързаме, едва с трийсетина километра в час. Наоколо нямаше жива душа. Сградата на Куин беше заключена. Докато минавахме покрай нея, аз извърнах глава и прочетох отново надписа: Xavier Export Co. Думите бяха майсторски гравирани в дебел лист неръждаема стомана, но с двата големи хикса надписът изглеждаше като несръчно любителско упражнение.
— Защо пише „експорт“? — обади се Дъфи. — Доколкото знам, той внася стока, не е ли така?
— Как ще влезем? — запита Вилянуева.
— С взлом — отвърнах аз. — Предполагам, че отзад.
Сградите бяха долепени гръб до гръб, като пред всяка имаше добре уреден паркинг. Всичко останало в зоната бяха пътища или — в каретата между задните фасади — добре поддържани тревни площи, заградени с бетонни бордюри. Никъде не се виждаха огради. Заобиколихме карето. Върху сградата директно зад тази на Куин се четеше надпис: Пол Кийст & Крис Мейдън, кетъринг. Беше заключена и празна. Оттам се виждаше задната врата на Куин — метален правоъгълник, боядисан в убито червено.
— Няма никой — каза Дъфи.
На задната фасада на сградата на Куин, в близост до червената метална врата, имаше прозорец от матово стъкло. Може би беше на тоалетна. Отгоре беше монтирана метална решетка.
— Дали има аларма? — запита Вилянуева.
— В нов офис като този? — казах аз. — Положително.
— Свързана направо с участъка?
— Съмнявам се — отвърнах аз. — За човек като Куин това не би било разумно. Той едва ли би желал да му се изсипва полиция всеки път, когато някой хлапак му счупи прозореца с камък.
— Тогава е към частна охранителна фирма.
— И аз така предполагам. Или собствените му хора го пазят.
— Та как ще подходим?
— Бързо. Влизаме и преди някой да е успял да реагира, се изнасяме. Можем да рискуваме пет минути, десет най-много.
— Един отпред, двама отзад?
— Точно така — кимнах аз. — Ти мини отпред.
