Казах му да освободи ключалката на багажника и двамата с Дъфи слязохме от колата. Беше влажно и студено; духаше вятър. Взех щангата изпод резервната гума на форда, затворих багажника и Вилянуева потегли. Двамата с Дъфи заобиколихме фирмата за кетъринг, пресякохме тревната площ и се спряхме пред прозореца. Долепих ухо до студената метална обшивка и се заслушах. Нищо не се чуваше. Огледах решетката на прозореца. Беше във формата на правоъгълна метална клетка, към фасадата с осем болта, по два на всяка страна на правоъгълника. Самите болтове минаваха през заварени върху решетката кръгли шайби с размери на монета от четвърт долар. Главите им бяха колкото монети от пет цента. Дъфи извади глока от кобура под мишницата си. Чух как новата твърда кожа изстърга по цевта. Аз опипах беретата в джоба на палтото си. Стиснах щангата с две ръце. Долепих отново ухо до обшивката. Чух колата на Вилянуева да спира пред главния вход на сградата. Равномерният шум на двигателя се предаваше по металната конструкция. Шофьорската врата се отвори и затвори. Двигателят продължаваше да работи. Чух стъпките му по тротоара.
— Бъди готова — казах аз.
Усетих как Дъфи помръдна зад мен. В този момент юмрукът на Вилянуева задумка по предната врата. Забих щангата в металната обшивка на стената до един от болтовете на решетката. Успях да направя малка вдлъбнатина в обшивката. Подпъхнах щангата дълбоко между обшивката и решетката и я напънах с всички сили. Болтът удържа. Явно само минаваше през тънката обшивка и беше завит направо в някоя от стоманените греди. Смених ъгъла на щангата и напънах още веднъж. Втори път. Главата на болта се отчупи и решетката леко помръдна.
Трябваше да счупя общо шест болта. Това ми отне трийсетина секунди. Вилянуева продължаваше да думка по вратата. Никой не му отговаряше. Когато и шестият болт поддаде, аз сграбчих решетката и я обърнах на останалите два под деветдесет градуса, сякаш беше врата. Двата последни болта изквичаха възмутено. Вдигнах щангата и разбих матовото стъкло. Пресегнах се, напипах резето и отворих прозореца. Извадих беретата и се проврях в тоалетната с главата напред.
Тоалетната представляваше малка кабинка, може би метър и двайсет на метър и осемдесет. Имаше само клозетна чиния и мивка с малко огледало без рамка над нея. Също и кошче за отпадъци. На една поличка бяха наредени рула тоалетна хартия и книжни кърпи за ръце. В ъгъла имаше кофа с парцал. Подът беше постлан с чист линолеум. Миришеше силно на дезинфекционен препарат. Обърнах се и огледах прозореца. Върху рамката беше завит малък сензор на алармена система. Но в сградата не се чуваше звук Не виеше сирена. Алармата беше от безшумните. Сигурно точно в този момент някъде звънеше телефон. Или на нечий компютърен екран мигаше сигнал за тревога.
Излязох от тоалетната в заден коридор. Нямаше никой. Беше тъмно. Обърнат с гръб към задната врата, аз напипах дръжката и я отворих. Чух как Дъфи се вмъкна зад мен.
По време на основното си обучение тя сигурно бе прекарала шестте задължителни седмици в академията на ФБР в Куонтико и още помнеше правилните движения. Хванала глока с две ръце, тя се плъзна край мен и зае позиция до вратата, която водеше от задния коридор към останалата част на сградата. Облегна се с рамо на касата и вдигна пистолета с цевта нагоре, за да не ми пречи да мина. Аз пристъпих напред, разбих с ритник вратата и веднага приклекнах вляво с оръжие в ръка; тя влезе след мен и зае същата поза вдясно. Бяхме попаднали в друг, по-тесен коридор, който минаваше по цялата дължина на сградата, чак до предната фасада. Вляво и вдясно имаше врати на стаи. Общо шест, всичките затворени.
— Давай напред — прошепнах аз. — Там е Вилянуева.
Опрени с гръб един в друг, с вдигнати нагоре пистолети, двамата се запромъквахме рачешката към главния вход, като пред всяка врата се спирахме и се ослушвахме. Вратите си оставаха все така плътно затворени. Добрахме се до входната врата и я отключихме. Вилянуева влезе и я затвори отново зад гърба си. В мазолестата си старческа ръка стискаше „Глок-17“. Пистолетът изглеждаше като част от анатомията му.
— Аларма? — прошепна той.
— Безшумна — отвърнах шепнешком аз.
— Да побързаме тогава.
— Стая по стая — прошепнах аз.
Усещането не беше приятно. Бяхме успели да вдигнем толкова шум, че ако в сградата имаше хора, те със сигурност знаеха точно къде се намираме. А самият факт, че досега не бяха наизлезли да видят какво става, показваше, че са достатъчно умни да си седят по стаите със зареден пистолет с вдигнат ударник, прицелен във вратата на височината на гърдите ни. Централният коридор беше по-малко от метър на ширина. Нямахме много място за маневриране. Не, усещането не беше никак приятно. Всички врати се отваряха наляво, така че аз пуснах Дъфи от лявата си страна, за да държи под прицел отсрещния ред врати. Не исках всички да сме обърнати в една и съща посока, докато някой ни стреля в гръб. Вилянуева поставих отдясно. Неговата работа беше да удря по един ритник на вратите. Аз останах в средата, за да влизам пръв.
