Сириецът постави цигарата си в пепелника и едва-едва махна с ръка. Отстрани изглеждаше леко напрегнат, което беше нормално. Да шпионираш врага си в центъра на неговата столица не е детска игра. Куин го забеляза и се приближи към него. Сириецът стана и двамата се здрависаха през масата. Усмихнах се. Схемата им беше доста изпипана. Един американец се ръкува с чужденец през маса в кафене. Подобни сцени бяха толкова типични за Джорджтаун, че никой не ги забелязваше. Двамата седнаха. Куин се намести удобно на стола си и постави куфарчето си на земята, успоредно с другото. Отстрани някой би могъл да си помисли, че двете тънки куфарчета са всъщност едно, двойно по-дебело.
— Куфарчетата са едно до друго — каза Доминик в микрофона.
— Потвърждавам — обади се съдията — Куфарчетата са едно до друго.
Келнерът се върна с второто еспресо на сириеца. Куин му каза нещо и човекът се отдалечи. Сириецът каза нещо на Куин, който се усмихна. Усмивката му показваше само едно: че владее изцяло положението. Че се чувства напълно доволен. Сириецът каза още нещо. Той добре си играеше ролята. Мислеше, че с това спасява живота си. Куин изви глава и затърси с поглед келнера. Сириецът вдигна цигарата от пепелника, извърна поглед в обратната посока и издиша дима право към нас. После отново остави цигарата в пепелника. Келнерът донесе поръчката на Куин. Голяма порцеланова чаша. Вероятно кафе с мляко. Сириецът отпи от еспресото. Куин от своята чаша. И двамата мълчаха.
— Нервничат — каза Доминик.
— Напрегнати са — казах аз. — Почти приключват вече. Това е последната им среща. Целта е близо. И за двамата. Сега искат просто да довършат започнатото.
— Наблюдавайте куфарчетата — каза Доминик.
— Наблюдавам ги — отвърна съдията.
Куин постави чашата си върху чинийката. Дръпна стола си назад. Протегна дясната си ръка. Вдигна куфарчето на сириеца.
— Куин взе куфарчето на сириеца — каза съдията.
Куин се изправи. Каза нещо за довиждане, обърна се и си тръгна с бодра, пружинираща стъпка. Проследихме го с поглед, докато се загуби в тълпата. Сириецът плати сметката. После стана и пое на север. Фраскони излезе от един вход, улови го за ръката и ни го доведе обратно. Доминик отвори задната врата на вана и Фраскони го бутна вътре. Бяхме вече петима. В каросерията стана съвсем тясно.
— Отворете куфарчето — каза съдията.
Отблизо сириецът изглеждаше много по-уплашен, отколкото през стъклото на вана. Потеше се и тялото му излъчваше неприятна миризма. Постави куфарчето на пода и се наведе над него. Изгледа ни един по един, щракна закопчалките и вдигна капака.
Куфарчето беше празно.
Чух как телефонът в „Завиър Експорт“ иззвъня. Вратата на офиса беше дебела и звънът се чу приглушено и отдалеч. Но явно беше телефон и иззвъня точно пет минути, след като Дъфи и Вилянуева бяха излезли от гаража. Звънна два пъти и някой го вдигна. Не чух разговора. Сигурно Дъфи щеше да се направи, че е набрала грешен номер. Предположих, че ще се опита да поговори с човека отсреща достатъчно дълго, за да фигурира на разпечатката като пълноценен разговор. Но не по-дълго от една минута. Никой не разговаря с грешно набран номер повече от шейсет секунди.
Извадих беретата от джоба си и отворих вратата. Влязох в нещо като широко преддверие. Тъмна ламперия, дебел мокет. Вляво врата на офис, затворена. Вдясно друга врата на офис, също затворена. Точно срещу мен секретарско бюро. Зад бюрото някой, който в този миг затваряше телефона. Но не беше Куин. Беше жена. Около трийсетгодишна. Руса. Със сини очи. Пред нея на дървена поставчица имаше пластмасова табелка. На табелката пишеше:
Зад гърба й имаше закачалка за дрехи. На закачалката шлифер. А също и черна коктейлна рокля, все още завита в найлона от химическото чистене. Пресегнах се с лявата ръка зад гърба си и заключих вратата. Гледах Емили Смит право в очите. Тя също ме гледаше, без да мърда. Не се обърна нито вляво, нито вдясно към някоя от вратите на офисите. Значи беше сама Не погледна към чантичката или към чекмеджето на бюрото си. Значи беше невъоръжена.
— Ти трябваше да си мъртъв — каза тя.
— Тъй ли?
Емили кимна неопределено, сякаш й беше трудно да смели новата информация.
— Ти си Ричър — каза тя. — Поли ни увери, че те е очистил.
— Така е — отвърнах, — аз съм призрак. Само не пипай телефона.
Пристъпих напред и огледах бюрото й. По него нямаше нищо, което би могло да се използва като оръжие. Телефонът беше сложен, с много копчета, като малка централа. Наведох се и с лявата ръка извадих кабела от входа му.
— Стани — наредих аз.
Тя стана. Леко блъсна стола си назад и се изправи.
— Я да видим какво има в другите стаи.
— Няма никой — отвърна тя. В гласа й прозвуча уплаха, но сигурно казваше истината.
— Да видим все пак.
