— Е, добре — каза тя. — Оставям те да се оправяш сам. Хем не искам, хем трябва, нали разбираш.
— Разбирам напълно — отвърнах аз.
— Териса може да е вътре с него — прошепна Вилянуева.
Кимнах.
— Ако е вътре, ще ви я доведа. Чакайте ме на края на улицата. Десет минути след телефонния разговор.
Те се поколебаха за миг, после Дъфи постави пръста си върху бутона за повикване на асансьора. В шахтата се чу шум и машините се раздвижиха.
— Пази се — каза тя.
Звънчето звънна и вратите се разтвориха. Двамата влязоха в кабината. Вилянуева ми хвърли един последен поглед и натисна бутона за гаража. Вратите се затвориха пред лицата им като театрална завеса. Аз се дръпнах назад и се облегнах на отсрещната стена до вратата на Куин. Сам се чувствах по-добре. Стиснах дръжката на беретата в джоба си и зачаках. Представях си как Дъфи и Вилянуева излизат от асансьора и крачат към колата. Изкарват я от гаража. Охраната ги отмята. Паркират зад ъгъла и звънят на справки. Получават номера на Куин. Обърнах се и забих поглед във вратата. Представих си Куин от другата й страна, седнал зад бюрото си, пред него телефонът. Гледах вратата, а сякаш виждах него.
Първия път, когато го видях, беше в деня на ареста. Фраскони беше подработил добре сириеца. Човекът се бе оставил изцяло в ръцете ни. Фраскони беше много добър в подобни ситуации: зададяхме ли му ясна задача, той я изпълняваше. Сириецът донесе пари в брой от посолството си, всички заедно седнахме пред съдията и описахме банкнотите. Бяха общо петдесет хиляди долара. Предположихме, че това е последната от няколко вноски. Белязахме поотделно всяка банкнота. Поставихме знак и на самото куфарче — с безцветен лак изписахме инициалите на съдията върху металната рамка, до едната от пантите. Съдията написа клетвена декларация в потвърждение на извършеното, Фраскони отведе сириеца, а двамата с Доминик заехме позиции да наблюдаваме трансакцията. Нейният фотограф вече бе разположил апаратурата си зад един прозорец на втория етаж през улицата, на двайсетина метра южно от кафенето. Съдията се присъедини към нас след десет минути. Използвахме ван с логото на електрическата компания, оборудван с едностранно прозрачни стъкла, който Доминик бе взела назаем от ФБР. За по-убедително дори бе облякла трима новобранци с униформите на компанията и им бе раздала инструменти, за да разкопават улицата.
Седяхме и чакахме. Не разговаряхме. В каросерията на вана беше задушно. Времето отново се бе затоплило. След четирийсет минути Фраскони пусна сириеца. Той се зададе откъм север. Беше му обяснено какво ще се случи, ако ни издаде. Доминик бе съставила сценария и Фраскони му го бе предал. Ние не възнамерявахме, а и едва ли можехме да изпълним заплахите си, но той нямаше как да го знае. Предполагам, че на него заплахите ни му бяха прозвучали правдоподобно, защото такива неща бяха ежедневие в Сирия.
Той седна на една маса отвън на тротоара. Беше на три метра от нас. Постави куфарчето си на земята и го облегна на крака на масата. Келнерът дойде и взе поръчката му. След минута се върна с едно еспресо. Сириецът запали цигара. Изпуши я до половина и я смачка в пепелника.
— Сириецът чака — каза тихо Доминик в микрофона на магнетофона си. Идеята беше да записва в реално време случващото се, като един вид допълнително доказателство. Беше облечена с парадната си униформа, готова да извърши ареста. Изглеждаше много добре в нея.
— Потвърждавам — каза съдията. — Сириецът чака.
Сириецът допи кафето си и направи знак на келнера за още едно. Запали втора цигара.
— Тоя винаги ли пуши толкова? — запитах аз.
— Защо?
— Може да се опитва да даде знак на Куин.
— Не — каза тя. — Все така пуши.
— Е, добре — съгласих се. — Но сигурно имат сигнал за опасност.
— Няма да го използва. Фраскони здравата го е сплашил.
Седяхме и чакахме. Сириецът допуши и втората си цигара. Постави ръце на масата с дланите надолу. Забарабани с пръсти. Изглеждаше убедително. Като човек, очакващ някого, който леко закъснява. Запали трета цигара.
— Не ми харесва това пушене — заявих аз.
— Спокойно, така си пуши човекът.
— Изглежда притеснен. Куин може да го усети.
— Нищо му няма. Държи се нормално за ориенталец.
Седяхме и чакахме. Наближаваше обяд. По тротоара ставаше все по-оживено.
— Куин приближава към мястото на срещата — каза Доминик.
— Потвърждавам. Куин приближава към мястото на срещата — повтори съдията.
Погледнах на юг. Видях един стегнат, добре облечен мъж, малко под четирийсет, метър и осемдесет и пет на ръст и около деветдесет килограма. С черна коса, леко посивяла на бакенбардите. Беше с тъмносин костюм, бяла риза и вратовръзка в убито червено. Дрехите му бяха като на много други мъже във Вашингтон. Ходеше бързо, но отстрани движенията му изглеждаха бавни. Владееше добре тялото си. Очевидно беше в много добра физическа форма. Почти сигурно излизаше да тича сутрин. В ръката си държеше алуминиево куфарче „Халибъртън“. Абсолютно същото като на сириеца. На слънчевата светлина проблясваше като златно.
