— В ЗЕ току-що се е получила доставка от нещо, което се казва така.
— „О. Ф. Мозбърг & Синове“ — казах аз. — Седалището им е в Ню Хейвън, Кънектикът. Произвеждат гладкоцевни пушки.
— А какво е „Пърсуейдър“?
— Вид гладкоцевна пушка — казах аз. — „Мозбърг“ модел 500. Използва се в специалните полицейски части.
— ЗЕ изпраща нанякъде пърсуейдъри. Двеста бройки. На обща стойност шейсет хиляди долара по фактурата. А на практика в замяна на нещо, което се получава от ББ.
— Импорт-експорт — казах аз. — Така стават тия неща.
— Само дето цените не съвпадат — каза тя. — Фактурата за новата доставка, която трябва да пристигне в ББ, е за седемдесет хиляди долара. Така че ЗЕ получава десет хиляди отгоре.
— Магията на капитализма — отбелязах аз.
— Чакай, има още нещо. Сега сметката излиза. Двеста бройки „Мозбърг Пърсуейдър“ плюс някакъв допълнителен артикул за десет хиляди долара, и сумата се изравнява.
— Че какъв е този допълнителен артикул? — запитах аз.
— Не пише. Какво ли може да струва десет бона?
— Не искам и да знам.
Дъфи зашумоля с хартиите.
— „Кийст & Мейдън“ — каза тя. — Откъде са ми познати тия имена?
— От сградата зад Куин — казах аз. — Фирмата за кетъринг.
— Той ги е наел — каза тя. — Днес трябва да му доставят нещо.
— Къде?
— Не пише.
— Какво е това нещо?
— Също не пише. Осемнайсет бройки от нещо си, по петдесет и пет долара бройката.
— А сега накъде? — запита Вилянуева.
Бяхме слезли от моста и поехме на северозапад; паркът остана вляво от нас.
Влязохме направо в подземния гараж на Мишънъри Хаус. В една будка седеше наемен охранител с лъскава униформа, който ни записа номера, без да ни обръща ненужно внимание. Вилянуева му показа картата си от АБН и му нареди да не мърда от мястото си и да не вдига много шум. Също и да не се обажда на никого. Зад будката му гаражът беше напълно притихнал. От около осемдесет клетки бяха заети не повече от десетина. Но между колите беше сивият „Гранд Маркиз“, който бях видял пред склада на Бек тази сутрин.
— Ето тук направих снимките — каза ми Дъфи.
Отидохме до дъното на гаража и паркирахме в един отдалечен ъгъл. Слязохме от колата и взехме асансьора за един етаж, до главното фоайе. Там, сред банално импозантния мраморен декор, имаше указател на наемателите на сградата. „Завиър Експорт“ се намираше на четвъртия етаж заедно с някаква адвокатска кантора на име „Луис, Стрейндж и Гревил“. Ние нямахме нищо против това съжителство. То означаваше, че на етажа ще има вътрешен коридор. Не бихме желали от асансьора да се озовем направо в офисите на Куин.
Върнахме се в асансьора и натиснахме бутона за четвъртия етаж. Вратите се затвориха и моторът зави протяжно. Спряхме на четири. Отвън се чуха гласове. Звънецът над асансьора звънна отчетливо. Вратите се отвориха. Вляво от нас имаше махагонова врата с месингова табелка и надпис:
Вратата се отвори, от нея излязоха трима души, застанаха отвън и зачакаха един от тях да я затвори. Двама мъже и една жена. Бяха облечени небрежно-елегантно, носеха кожени куфарчета и имаха доволен вид. Обърнаха се едновременно към нас и ни загледаха. Ние излязохме от асансьора. Те ни се усмихнаха и ни кимнаха, както се постъпва с непознати в тесен коридор. Може и да си мислеха, че сме техни потенциални клиенти. Вилянуева им се усмихна в отговор и посочи с глава към вратата на „Завиър Експорт“. Не търсим вас. Жената се провря покрай нас и влезе в асансьора. Колегите й заключиха и я последваха. Вратите на асансьора се затвориха и кабината пое надолу.
— По дяволите! — каза Дъфи. — Свидетели.
Вилянуева посочи към вратата на „Завиър Експорт“.
— А и вътре има някой. Тия адвокати не се учудиха, че идваме тук в събота по това време. Явно знаят, че там има хора. Може да са си помислили, че имаме насрочена среща.
Кимнах.
— Една от колите в гаража беше пред склада на Бек тази сутрин.
— Куин? — запита Дъфи.
— Много се надявам да е той.
— Разбрахме се нещо — каза Вилянуева. — Първо Териса, после Куин.
— Променям плана — казах аз. — Ако Куин е вътре, няма да мръдна оттук. След като сам ми е паднал на мушката.
— Но ние и без това не можем да влезем — възрази Дъфи. — Видяха ни.
— Вие не можете да влезете — отвърнах аз. — Аз мога.
— Какво? Сам?
— Така предпочитам. Аз и той, сами.
— Оставихме следи.
— Заличете ги тогава. Върнете се в гаража, качете се в колата и си тръгвайте. Охраната ще ви отметне като напуснали. След още пет минути позвънете на телефона в офиса. Така ще оставите нови следи, които ще доказват, че между часа на напускането ви и часа на телефонния разговор не се е случило нищо.
— А ти? Охраната сигурно ще запише, че си останал в сградата.
— Съмнявам се — казах аз. — Човекът не ми обърна внимание. Не мисля, че изобщо брои хората в колите. Записва само номерата.
Тя не отговори.
— Освен това не ми пука — добавих. — Аз съм труден за намиране. И възнамерявам за в бъдеще да стана още по-труден.
Дъфи погледна вратата на адвокатската кантора. После на „Завиър Експорт“. После вратите на асансьора. И накрая мен.
