Минах покрай нея и пресякох секретарското помещение. През вътрешната врата влязохме в стаичката откъм склада. Компютърът на Куклата си стоеше кротко на бюрото. Мръсният дунапрен все така се подаваше от прокъсаната тапицерия на стола. Намерих електрическия ключ и запалих осветлението в склада. През стъклената преграда се виждаше всичко — електрокарът, стелажите с килими. Но по средата на складовото помещение имаше още нещо: пет купа дървени каси, всеки един колкото човешки ръст. Бяха разделени на две групи. От едната страна бяха три купа стари сандъци, доста поохлузени и с надписи на кирилица, върху които бяха нанесени с шаблон характерните усукани арабски писмени знаци. Явно това беше вносът на „Бизар Базар“. Близо до вратата имаше два купа нови дървени каси с логото на „Мозбърг — Кънектикът“. Това пък очевидно беше поредната доставка на „Завиър Експорт“. Импорт-експорт, разменна търговия в най-чист вид. Честната размяна не е кражба, както би казал Лион Гарбър.
— Нищо особено, какво ще кажеш? — запита Дъфи. — Пет купа сандъци? За сто и четирийсет хиляди долара очаквах доста по-голяма сделка.
— Мисля, че сделката е голяма — отвърнах аз. — Може би не по количество, а по важност.
— Я да хвърлим един поглед — каза старецът.
Излязохме от стаичката в откритото пространство на складовото помещение. Двамата с Вилянуева свалихме най-горната каса с надпис „Мозбърг“. Беше тежка, а лявата ми ръка още беше отпаднала. А и гръдният кош ме болеше. В сравнение с тях разбитата ми уста не беше нищо.
На един тезгях Вилянуева намери чук за вадене на пирони. Разкова капака на касата. Повдигна го и го положи на пода. Касата беше пълна със стиропорени бобчета. Зарових ръка в тях и напипах дълга пушка, завита във восъчна хартия. Разкъсах хартията. Беше „Мозбърг 500 Пърсуейдър“. От късата модификация. Без приклад. С пистолетна ръкохватка. С 47-сантиметрова цев дванайсети калибър, седем и половина сантиметров патронник, вместимост шест патрона под цевта, цялата от оксидирана стомана, с черна пластмасова ложа, без мерни прибори. Неугледно, безмилостно оръжие за близък уличен бой. Дръпнах ложата, механизмът изщрака — храт-храт! — плавно като коприна. Дръпнах спусъка. Затворът изчатка като на японски фотоапарат.
— Виждате ли някъде патрони? — запитах аз.
— Ето — каза Вилянуева. В ръката си държеше кутия „Бренеке Магнум“; зад гърба му имаше отворен кашон с няколко дузини такива кутии. Разпечатах две, заредих шест патрона в магазина, прещраках затвора, за да вкарам един в цевта, и добавих седми. После поставих на предпазител, понеже това бренеке не е сачми за яребици. Бренекето представлява куршум от масивна мед с тегло 28,5 грама, което напуска дулото на пърсуейдъра с начална скорост около хиляда и осемстотин километра в час. Един такъв куршум може да пробие дупка в плътна тухлена стена, колкото да мине човек през нея.
Положих пушката на тезгяха и разопаковах още една. Заредих и нея и я поставих до първата. Видях, че Дъфи ме наблюдава.
— Пушката е за това — казах аз. — Ако е празна, не ти върши работа.
Върнах празните кутии от бренеке в кашона и затворих капака. Вилянуева оглеждаше останалите каси; в ръката си държеше някакви листа.
— Това тук прилича ли ти на килими? — запита той.
— Не дотам — отвърнах аз.
— А според митническите документи, подписани от някой си Тейлър, пратката съдържа ръчно тъкани килими от Либия.
— Все пак е нещо — казах аз. — Този Тейлър можеш да го дадеш на АТОО. Нека проверят банковите му сметки. Може изведнъж да им се издигнеш в очите.
— Та какво всъщност има в тях? Какво се произвежда в Либия?
— Нищо. Фурми.
— Всичко това е руско — каза Вилянуева. — Касите са минавали на два пъти през Одеса. Изнесени са за Либия, оттам веднага са натоварени на друг кораб и са реекспортирани за насам. В замяна на двеста пърсуейдъра. Само защото на някого му е скимнало да се прави на мъж по улиците на Триполи.
— А в Русия, за разлика от Либия, се произвежда какво ли не.
Кимнах.
— Я да видим точно какво.
Касите бяха девет на брой, наредени на три купа. Свалих най-горната от близкия куп и Вилянуева я подхвана с чука. Отворихме капака и отдолу се показаха калашници, завити в талаш. Най-обикновени автоматични карабини „АК-47“, каквито в момента вървяха на улицата по около двеста долара парчето, при това доста стари. Не можех да си представя някакви изтупани типове с якета „Норт Фейс“ да заменят чисто новите си „Хеклер & Кох МП5“ за подобен боклук.
Втората каса беше по-малка и също пълна с талаш, сред който бяха наредени автомати „АКСУ-74“. Това са умалени производни на калашника, доста недодялани, но вършат работа. Тези тук също не бяха нови, но поне изглеждаха поддържани. Пак нищо особено. На Запад има поне десет вида оръжия от същия клас, всяко едно от които е по-добро от малкия калашник. Командирите на НАТО едва ли се плашеха особено от него.
