По същия начин заковахме и втория Траал. Повдигнахме касата и я поставихме върху другата. После заковахме РПГ-тата и ги наместихме точно в същия ред, в който ги бяхме намерили. След това снайперските карабини ВАЛ. Харли ни наблюдаваше внимателно, но полека-лека започна да се успокоява. Ние му се подчинявахме. Вилянуева явно разбра какво целя. Той беше доста схватлив. Намери капака за сандъка с пистолети „Макаров“. Преди да го положи върху сандъка, се спря за момент.
— Тия работи харчат ли се? — запита той.
Идеално! — помислих си аз. Тонът му беше разговорен, леко озадачен. Изразяваше професионален интерес, като на служител от АТОО.
— Че защо да не ги купуват? — рече Харли.
— Понеже са чист боклук — отвърна старецът. — Ти пробвал ли си ги?
Харли поклати глава.
— Чакай да ти покажа нещо — казах аз. — Става ли?
Пистолетът му беше плътно притиснат към слепоочието на Дъфи.
— Какво да ми покажеш?
Бръкнах в сандъка и извадих един „Макаров“. Издухах полепналите стърготини и го вдигнах. Беше стар и издраскан.
— Много примитивен механизъм — казах аз. — Те на практика са опростили оригиналната система на „Валтер“. Направо са я съсипали. И тоя, както и валтерът, е двойно действащ автоматичен пистолет, но дръпни спусъка и ще видиш разликата.
Вдигнах пистолета към тавана, подпрях го отзад само с палеца си за ефект и натиснах спусъка. Механизмът изстърга жално като скоростен лост на стара кола, когато отказва да превключи, и от усилието пистолетът се посука на една страна в ръката ми.
— Пълен боклук — повторих аз.
Повторих движението още веднъж, като се мръщех пресилено на стържещия звук и на нестабилната хватка.
— Умряла работа — казах аз. — С това нещо можеш да уцелиш някого само ако му опреш дулото в корема.
Хвърлих пистолета обратно в сандъка. Вилянуева намести капака.
— На твое място бих се замислил, Харли — продължавах аз. — Ако пробутваш такъв боклук на клиентите си, репутацията ти отива на кино.
— Не е мой проблем — каза той. — Аз съм никой. Само работя тук.
Зачуках пироните един по един, без да бързам, сякаш бях уморен. Дойде ред на касата с малките калашници. После на онази с големите.
— Тези може евентуално да ги продадете на Холивуд — каза Вилянуева. — Да снимат исторически филми. За друго не стават.
Заковах пироните и повдигнахме касата върху останалите. Вече целият внос на „Бизар Базар“ беше подреден на три стегнати купа, точно както ги бяхме заварили. Харли ни наблюдаваше, опрял пистолета в главата на Дъфи. Но китката му се беше изморила и показалецът не лежеше плътно върху спусъка както преди. Беше го преместил нагоре, към рамката, за да поеме част от тежестта на оръжието. Вилянуева плъзна касата с мозбергите по пода към мен. Намери капака. Бяхме отворили само една от касите.
— Почти свършихме — казах аз.
Вилянуева намести капака.
— Чакай малко! — извиках. — Забравихме две отвън. Отидох до тезгяха и вдигнах единия пърсуейдър. Загледах се в него, сякаш го разучавах.
— Виждаш ли това тука? — казах на Харли, като посочих лостчето на предпазителя. — Транспортират ги на предпазител. Не е правилно, може да повреди жилото на ударника.
Свалих предпазителя, увих пушката във восъчната хартия и я зарових в стиропорните бобчета. Отидох да взема другата.
— И тая е така — казах аз.
— Абе нищо не става от вас, момчета — обади се Вилянуева. — Качественият ви контрол издиша отвсякъде.
Свалих предпазителя и пристъпих към касата. Изведнъж се извъртях на пета, дръпнах спусъка и прострелях Харли в корема. В помещението сякаш избухна бомба. Гигантското бренеке буквално сряза Харли на две. Хем беше там, хем вече го нямаше. Трупът му лежеше на две части на пода, въздухът беше пълен с лютив дим, с горещата миризма на кръвта му и с вонята на стомашно-чревното му съдържание. Дъфи пищеше истерично, понеже човекът, който допреди миг бе стоял до нея, изведнъж бе изчезнал в някаква експлозия. Ушите ми кънтяха. Пищейки, Дъфи отскочи встрани от растящата локва кръв и мръсотии в краката й. Вилянуева я прихвана и я задържа до гърдите си, а аз дръпнах ложата на пърсуейдъра да презаредя и се обърнах към вратата в случай, че оттам ни очакваха още изненади. Но такива нямаше. След малко конструкцията на склада престана да вибрира, слухът ми бавно се възстанови и известно време в настаналата тишина чувах само шумното дишане на Дъфи.
— Аз бях точно до него — каза тя.
— Но вече не си — казах аз. — Което е важното в случая.
Вилянуева я пусна и отиде да вдигне пистолетите от мястото, където ги бе сритал Харли. Извадих втория зареден пърсуейдър, развих го от хартията и го поставих на предпазител.
— Харесват ми тия пушки — казах аз.
— Вършат работа — съгласи се Вилянуева. Преместих двете пушки в лявата си ръка и с дясната поставих беретата в джоба си.
— Докарай колата, Тери — казах аз. — Сигурно някой вече звъни в полицията.
Той излезе през предната врата, а аз погледнах през прозореца към небето. Беше облачно, но все още светло.
— Сега какво? — каза Дъфи.
— Сега отиваме някъде и чакаме — отвърнах аз.
