Третата каса беше пълна с деветмилиметрови пистолети „Макаров“. Повечето стари и издраскани. „Макаров“ е примитивно оръжие, прекопирано без капка въображение от древния „Валтер ПП“. Съветите никога не са имали вкус към късите огнестрелни оръжия. За тях да стреляш с пистолет е все едно да мяташ камъни.
— Пълни боклуци — казах аз. — Стават само за претопяване в котви за лодки например.
Заехме се с втория куп и още от най-горната каса изскочи нещо далеч по-интересно — снайперски карабини ВАЛ с вграден заглушител. Тази пушка е била строго секретна до 1994 г., когато Пентагонът е успял да се добере до един екземпляр. Тя е изцяло метална, без дървени части, със сгъваем приклад. Стреля със специални дозвукови деветмилиметрови патрони. При изпитания е установено, че куршумът й пробива всички видове бронежилетки от разстояние до петстотин метра. Спомних си, че навремето това бе предизвикало доста сериозни притеснения сред американските военни. В касата имаше дванайсет броя. В следващата — още толкова. Солидни, качествени оръжия. При това нелоши на вид. Сигурно добре щяха да подхождат на якетата „Норт Фейс“. Особено на ония, черните, със сребриста подплата.
— Скъпи ли са? — запита Вилянуева.
Вдигнах рамене.
— Трудно е да се каже. Зависи на кого ги продаваш. Но цената на една западна карабина от същия клас, било „Вайме“ или „Зиг Зауер“, е около пет бона, ако е нова.
— Е, явно че цената по фактура е отишла само за тях.
— Да, сериозни оръжия са това. Само дето няма да вършат кой знае каква работа на бандите в Южен Лос Анджелис. Така че едва ли ще вървят скъпо.
— Да тръгваме — каза Дъфи.
Дръпнах се крачка назад, за да погледна през стъклената стена и задния прозорец на офиса към улицата. Следобедът напредваше. Времето беше мрачно, но още не бе започнало да се свечерява.
— Не сега — отвърнах.
Вилянуева отвори последната каса на втория куп.
— А това какво е, по дяволите? — каза той. Приближих се. Пак талаш. А сред талаша — източена метална тръба с малка дървена ложа. И в нея затисната тумбеста ракета, готова за стрелба. Трябваше да се позагледам, за да я позная.
— Това е РПГ-7 — казах. — Противотанкова базука. Пехотно оръжие, изстрелва се от рамо. Нещо като гранатомет. Само дето не изстрелва граната, а малка ракетка с реактивен двигател.
— Нещо като дълбоко проникващия орган — обади се Дъфи.
— Нещо такова — казах аз. — Но с взривен заряд.
— И взривява танкове?
— Това е идеята.
— Че на кого смята да го продава Бек?
— Нямам представа.
— На наркопласьори?
— Не е невъзможно. Това нещо върши добра работа срещу къща. Или срещу блиндирана лимузина. Ако главният ти конкурент се е снабдил с бронирано Бе Ем Ве, това е стоката, която ти трябва.
— Или на терористи? — каза тя.
Кимнах.
— А също и на ония откачалки, неофашистите.
— Проблемът е много сериозен.
— С тия гранатомети е много трудно да се прицелиш. Ракетата е прекалено голяма и бавна. В деветдесет процента от случаите дори при слаб насрещен вятър пропуска целта. Което не е голяма утеха за онзи, когото удари по погрешка.
Вилянуева разкова следващия капак.
— Още един, същият като този.
— Трябва да се обадим на АТОО — каза Дъфи. — А също и на ФБР. И то веднага.
— Не сега — повторих аз.
Междувременно Вилянуева отваряше последните два сандъка. Чуваше се шум на скърцащи пирони и цепещо се дърво.
— Тук има нещо още по-странно — каза той.
Погледнах. Във всяка каса имаше по една широка яркожълта метална тръба с прикрепен под нея електронен блок за управление. Извърнах очи нагоре.
— Това се нарича „Храал“ — казах. — „СА-7 Граал“. Руска ракета земя-въздух.
— С термонасочване?
— Позна.
— За сваляне на самолети, така ли? — попита Дъфи.
Кимнах.
— Особено добра работа върши при хеликоптери.
— Какъв й е обхватът?
— Близо три хиляди метра.
— Че с това нещо може да се свали пътнически самолет!
Кимнах.
— В близост до летището. При излитане. Например от кораб в Ист Ривър. Представете си да го ударят, докато набира височина от „Ла Гуардия“, и той да падне в Манхатън. Ами че това си е нов единайсети септември!
Дъфи гледаше изумено жълтите тръби.
— Невероятно! — каза тя.
— Това вече не е играчка за наркопласьори — казах аз. — Това си е оръжие на терористи. Повече от ясно. Бек разширява пазарния обхват. Тук има достатъчно оръжие за цяла терористична организация. Която може да направи с него какви ли не поразии.
— Трябва да разберем кой е купувачът на ракетите и за какво му трябват.
В този момент до вратата се чуха стъпки. И прищракване на затвор на автоматичен пистолет, който вкарва патрон в цевта. И човешки глас.
— Никога не ги питаме за какво им трябват — каза гласът. — Прибираме им парите и толкова.
Беше Харли. Устата му зееше като грозна дупка над козята брадичка. Виждах проядените му жълти зъби. Усмихваше се. В ръката си държеше „Пара Орднанс П-14“. Това е сполучливо канадско копие на „Колт 1911“, но за неговите ръце явно беше твърде тежко. Китките му бяха тънки и хилави. По-добре би му подхождал един дамски „Глок-19“ като на Дъфи.
— Видях, че свети — каза той. — Рекох си, я да видя какво става.
После погледът му се спря на мен.
