— Аха, Поли май е оплескал работата — каза той. — А пък ти си му докарал гласа по телефона пред мистър Завиър.
Показалецът му беше на спусъка. Половин секунда се ругах наум, задето бях допуснал да се вмъкне, без да го забележа. После се замислих как най-добре да го обезвредя. Казах си: Ако го убия, преди да сме научили къде е Териса, Вилянуева ще ме убие мен.
— Няма ли да ме запознаеш с приятелите си? — каза той.
— Това е Харли — казах аз.
Никой не отговори.
— Кои са тези хора? — запита Харли.
Мълчах.
— Ние сме федерални агенти — обади се Дъфи.
— И какво правите тук? — запита Харли сякаш от любопитство. Беше в нов костюм. От лъскав черен плат. Със сребриста вратовръзка. Изкъпан, с измита коса. Конската му опашка този път беше пристегната със скромно кафяво ластиче.
— Работим — каза Дъфи.
Той кимна разбиращо.
— Ричър знае как постъпваме ние с жени агентки — обясни той. — С очите си го видя.
— По-добре се спасявай поединично, Харли — казах аз. — Корабът потъва.
— Смяташ ли?
— Не смятам. Знам.
— Аз пък не мисля така. Ако компютрите не лъжат, нашата обща приятелка, оная в гумения чувал, нищо не им е казала. Още чакат доклад от нея. Право да ти кажа, имам чувството, че са я забравили вече.
— Ние не работим с компютри.
— Още по-добре. Вие сте любители, никой не знае, че сте тук, а пък аз съм ви хванал на мушка.
— Поли също ме държеше на мушка — подметнах аз.
— С пистолет?
— С два.
За миг той отмести очи. После пак се взря в мен.
— Аз съм по-умен от Поли. Ръцете на тила.
Всички вдигнахме ръце и сплетохме пръсти зад тила си.
— Ричър има берета — продължи той. — Това го знам със сигурност. Хващам се на бас, че имате още два глока Най-вероятно 17-ица и 19-ица. Искам да ги видя наредени на пода, един по един, полека и без щуротии.
Никой не помръдваше. Харли завъртя пистолета в ръката си към Дъфи.
— Първо жената — каза той. — С два пръста.
Дъфи бръкна с лявата ръка под якето си и извади глока, стиснат между палеца и показалеца й. Пусна го на пода. Аз посегнах с ръка към джоба на якето си.
— Стой! — извика Харли. — На теб ти нямам вяра.
Той пристъпи напред, протегна ръка и притисна дулото на пистолета си в долната ми устна — точно там, където ме бе ударил юмрукът на Поли. После с лявата ръка бръкна в джоба ми. Извади беретата и я пусна на пода до глока на Дъфи.
— Ти си на ред — подвикна той на Вилянуева, без да отмества пистолета от устата ми. Стоманата стържеше разклатените ми зъби. Старецът пусна своя глок на пода. Харли протегна крак и подритна трите пистолета зад гърба си. После направи крачка назад и каза: — А сега и тримата до стената.
Извъртя се така, че да ни държи на прицел, докато ние се наредихме в редица, с гръб към стената.
— Има още един с нас — каза Вилянуева. — Но излезе за малко.
Грешка, помислих си аз. Харли само се усмихна.
— Че извикай го тогава — каза той. — Кажи му да дойде веднага.
Вилянуева не отговори. Неуспешният му опит за хитруване се оказа капан за самия него.
— Извикай го! — повтори Харли. — Или стрелям. Никой не помръдваше.
— Извикай го или ще й пусна един куршум в бедрото.
— Телефонът е у нея — каза Вилянуева.
— В чантичката ми е — добави Дъфи.
— А къде ти е чантичката?
— В колата.
Умно, помислих си аз.
— А колата къде е? — запита Харли.
— Наблизо.
— Оня торъс пред магазина за препарирани животни ли?
Дъфи кимна. Харли се поколеба.
— Обади се от телефона в офиса — каза той. — И повикай човека.
— Не му знам номера — каза Дъфи. Той я изгледа. — Имам го запаметен в телефона — обясни тя. — Не го знам наизуст.
— Къде е Териса Даниъл? — запитах аз.
Харли само се усмихна. Няма да отговори, помислих си.
— Добре ли е? — запита Вилянуева. — Само нещо да й се случи…
— Нищо й няма — каза Харли. — Като нова е.
— Да донеса ли телефона? — запита Дъфи.
— Заедно ще идем за телефона — каза Харли. — След като подредите тия сандъци както си бяха. Я как сте ги разхвърляли. Не трябваше да го правите.
Той пристъпи към Дъфи и опря дулото на пистолета в слепоочието й.
— Аз ще чакам тук — каза той. — Заедно с жената. Тя ми е застраховката.
Вилянуева ме погледна. Вдигнах рамене. Явно ние двамата бяхме определени да разчистим терена. Пристъпих напред и взех чука от пода. Вилянуева взе капака на първия „Граал“. Погледна ме още веднъж. Поклатих едва забележимо глава, колкото само той да види. С какво удоволствие в този момент бих забил чука в тиквата на Харли… Или още по-добре в устата му! Щях веднъж завинаги да му реша стоматологичните проблеми. Но с чук не се излиза срещу луд, който е опрял пистолет в главата на заложник. Освен това междувременно ми бе дошла по-добра идея. За осъществяването й трябваше да си дадем вид, че послушно изпълняваме каквото ни каже. Така че кротко стисках чука и чаках Вилянуева да постави капака върху дебелата жълта тръба. Ударих го един-два пъти отстрани с юмрук, докато пироните се наместиха в първоначалните си дупки, после ги зачуках, изправих се и отново зачаках.
