Намерих къщата. Подминах я, без да намалявам скоростта. Беше най-проста дървена хижа на един етаж. Вместо пощенска кутия имаше старо ведро. Малката ливада отпред изглеждаше некосена и буренясала от години. На петстотин метра по-нататък обърнах, угасих фаровете и се върнах двеста метра. Паркирах колата зад някаква изоставена крайпътна закусвалня с продънен покрив. Слязох и се изкачих на трийсетина метра по хълма. Завих на север, извървях триста метра и се озовах точно зад къщата.
В здрача различих тясна веранда и до нея неголямо отъпкано пространство, където можеха да паркират коли. Явно на тази къща по-често й се използваше задната, а не предната врата. Вътре не се виждаше светлина. Прашните избелели завеси на прозорците бяха спуснати до половина. Мястото изглеждаше запуснато и необитаемо. По шосето не минаваха никакви коли.
Слязох полека по склона и бавно заобиколих къщата, като се спирах и се ослушвах до всеки прозорец. Вътре нямаше никой. Предположих, че Куин ще паркира отзад и ще влезе през вратата на кухнята, затова разбих предната врата и минах през нея. Вратата беше стара и тънка; натиснах я, докато касата леко поддаде, след което я ударих с юмрук малко над ключалката. Чу се звук от разцепване на дърво и вратата се отвори. Влязох, затворих я и я подпрях с един стол. Отвън нищо нямаше да се забелязва.
Вътре беше тъмно, усойно и миришеше на мухъл. В кухнята работеше хладилник, значи електричеството не беше прекъснато. Стените бяха облепени с пожълтели тапети. Имаше общо четири стаи: кухня с трапезария, дневна и две спални. Едната спалня беше малка, другата още по-малка.
Предположих, че по-малката е била на Куин като дете. Между тях имаше и баня. Бели плочки, мивка и тоалетна чиния, с петна от ръжда.
Четири стаи плюс единична баня не представляват особено трудна задача за претърсване. Открих почти веднага това, което търсех. Повдигнах парцаливия килим в дневната и отдолу се показа квадратен капак, изрязан в дъските на пода. Ако беше в коридора, можех да предположа, че отдолу има мазе. Но капакът беше по средата на дневната. Взех една вилица от кухнята, мушнах я в пролуката и повдигнах капака. Показа се плитко дървено сандъче, вградено в гредореда. В него имаше кутия от обувки, увита в найлон. В кутията имаше три хиляди долара и два ключа. Сигурно ключовете бяха от гарови или летищни сейфове. Взех парите и оставих ключовете на мястото им. Затворих капака и върнах килима отгоре. Седнах на един стол и зачаках с беретата в джоба и с ругера, поставен на скута ми.
— Пази се — каза Дъфи.
— Разбира се — отвърнах аз.
Вилянуева не се обади. Слязох от форда. Беретата беше в джоба на якето ми; във всяка ръка стисках по един пърсуейдър. Веднага отбих встрани от пътя, слязох на скалите и се запрокрадвах към къщата. Зад облаците все още се процеждаше дневна светлина, но аз бях облечен в черно, пушките в ръцете ми бяха черни, освен това не ходех по платното и се надявах, че няма да ме забележат. Вятърът духаше право в лицето ми и носеше солени пръски. Пред мен бушуваше океанът. Скоро щеше да започне отлив. Чувах как гигантските вълни се стоварваха върху брега, докато подводното течение засмукваше пясък и чакъл.
Зад следващия завой видях, че са запалили прожекторите на стената. Те сияеха със синкава светлина на фона на навъсеното небе. Това означаваше, че откъм къщата почти нямаше вероятност да ме видят, понеже прожекторите им светеха в очите. Изкачих се обратно на шосето и затичах по средата. Приближих се до стената колкото ми се стори безопасно, после отново се смъкнах надолу и тръгнах по брега. Океанът бушуваше буквално в краката ми. Във въздуха миришеше на сол и водорасли. Скалите бяха хлъзгави. След всяка вълна вятърът ме обсипваше с пръски морска пяна.
Спрях се да си поема дъх. Ясно беше, че този път нямаше как да заобиколя стената с плуване. Би било лудост. Морето беше твърде бурно. Нямах никакъв шанс. Вълните щяха да ме подхвърлят като коркова тапа, докато ме сплескат в скалите. Освен ако преди това подводното течение не ме замъкнеше към дълбините.
Не мога да я заобиколя, не мога да я прескоча, следователно трябва да мина през нея.
Изкачих се обратно на скалите и навлязох в осветената зона колкото се можеше по-далеч от портата — там, където основите на стената се спускаха стръмно към брега. Като се придържах плътно до стената, запълзях към портиерната. Бях облян в светлина, но откъм къщата никой не можеше да ме види, понеже стената беше много по-висока от мен и ме закриваше. Тревожеха ме единствено заровените в земята сензори на натиск. Пристъпвах колкото се може по-леко и се надявах, че не са поставили сензори и покрай самата стена.
