Колата беше сива, денят беше сив, а бавно движещите се предмети се забелязват по-трудно от бързо движещите се. Старецът вдигна крак от спирачката, докосна леко газта и колата потегли с около петнайсет километра в час. Извадих беретата и резервните пълнители. Общо четирийсет и три патрона — без двата, изстреляни в тавана на Дюк. Проверих и двата пърсуейдъра. Тринайсет патрона без един в корема на Харли. Всичко петдесет и шест патрона срещу по-малко от осемнайсет души. Не знаех кой друг е в списъка на гостите, но Емили Смит и самият Харли със сигурност отпадаха.
— Глупаво е да ходиш сам — каза Вилянуева.
— Глупаво е да ходим двамата — възразих аз. — Може да ни опушкат още докато се приближаваме.
Той не отговори.
— Вие по-добре изчакайте отвън — предложих аз.
Вилянуева не отговори и на това. Колкото и да искаше да ми пази гърба, той още повече държеше да си върне Териса, но заедно с това явно разбираше, че да се доберем пеша до една укрепена и изолирана къща в последните минути на деня няма да е особено забавно приключение. Затова просто караше полека колата, докато накрая вдигна крака си от газта, постави лоста на неутрална позиция и я остави да спре по инерция. Не искаше да натиска спирачките, за да не ни издаде отблясъкът от стоповете. Бяхме на около четиристотин метра от портата.
— Вие чакате тук — казах аз. — Докато приключи всичко. Вилянуева извърна глава встрани.
— Трябва ми един час — казах аз.
И двамата се поколебаха за момент, после кимнаха.
— После се обаждате на АТОО — продължих аз. — Ако до час не се върна.
— По-добре да им се обадим още сега — предложи Дъфи.
— Не — казах аз. — Първо искам един час.
— От АТОО ще арестуват Куин — каза тя. — Да не мислиш, че ще го оставят да се измъкне.
Видяното преди десет години отново изплува пред очите ми и аз поклатих глава.
Тогава наруших всички разпоредби и заобиколих всички процедурни правила. Напуснах място на извършено престъпление, без да докладвам на полицията. Създавах пречки пред правосъдието наляво и надясно. Изоставих Доминик в спалнята и Фраскони в дневната. Изоставих и колата им пред гаража. Запалих моята, върнах се в офиса, взех от оръжейния склад един .22-калибров „Ругер Стандарт“ с вграден заглушител и тръгнах да търся кутиите със събраната от Доминик информация. Вътрешното чувство ми подсказваше, че Куин ще мине през една последна спирка, преди да отпътува за Бахамските острови. Че някъде си е скътал това-онова за всеки случай. Фалшиви документи за самоличност, голяма пачка банкноти или нещо друго. И че едва ли ги държи в службата си или у дома. Куин беше твърде интелигентен, за да направи подобна грешка. И твърде предпазлив. Сигурно държеше нещата си някъде на тайно място. Реших да пробвам на стария му адрес, фамилната къща в Северна Калифорния, която бе наследил от родителите си — от баща си железничар и неговата съпруга домакиня.
Почеркът на Доминик беше равен и четлив. Двата кашона бяха изпълнени докрай с бележките й. Бяха подробни и изчерпателни. Безупречни. Докато ги четях, сърцето ми се късаше. Намерих адреса на къщата му в Калифорния в една биографична справка от осем страници, която тя му бе съставила. Беше къща с петцифрен номер край някакво шосе в района на Юрика. Предположих, че е доста усамотена, далеч извън най-близкото населено място. Отидох в административния отдел на ротата и си издадох на свое име всички нужни заповеди и пътни листа. Поставих служебната берета и малкия ругер със заглушителя в пътната си чанта и тръгнах към летището. Трябваше да попълня на гишето някакви документи, за да ми разрешат да внеса заредени оръжия на борда. Нямах никакво намерение да ги давам на багаж. Казах си, че не е изключено Куин да вземе същия полет. Ако го бях видял сред пътниците на летището или в самолета, щях без колебание да го очистя още там, на място.
Но не го видях. Качих се на самолета за Сакраменто и след като излетяхме, обходих пътеката от край до край и огледах лицата на всички пътници, един по един. Нямаше го. После си седнах и до края на полета останах неподвижно на мястото си, вперил поглед напред. Стюардесите ме заобикаляха отдалеч.
На летището в Сакраменто наех кола. Подкарах на север по междущатска магистрала М-5 и после отбих на северозапад по шосе 299. Пътят беше много живописен, виеше се между планините. Но аз дори не поглеждах встрани, а следях само жълтата линия пред себе си. Понеже бях летял на запад през три часови зони, имах три часа преднина, но въпреки това, когато стигнах границите на окръг Юрика, вече се смрачаваше. Намерих шосето, на което се намираше къщата на Куин. Беше тясна, извиваща се асфалтова ивица, която пресичаше хълмовете в посока север-юг, успоредно на национална магистрала 101. Самата магистрала се виждаше в ниското; от колата ясно различавах две непрекъснати реки от светлини: едната бяла, устремена на север, и другата червена — на юг. Макар да не я виждах, по средата сигурно имаше разделителна мантинела. Вероятно някъде наблизо се намираше железопътната гара или депо, където бе работил бащата на Куин.
