С маслиненозеления шевролет стигнах до Маклийн за двайсет и девет минути. Спрях колата на средата на шосето на двеста метра от резиденцията на Куин. Намираше се в закътан буржоазен квартал. Беше тихо, тревата беше добре поливана, къщите се приличаха лениво на слънцето. Самите къщи бяха построени върху парцели от четири декара, добре скрити зад плътни живи плетове. Алеите за коли към гаражите бяха наскоро асфалтирани. Чуваше се песен на птички и накъсаното съскане на дъждовални уредби. Във въздуха се носеха водни кончета.
Вдигнах крака си от спирачката и оставих колата да пропълзи още сто метра напред. Къщата на Куин беше облицована отвън с тъмни дъски от кедрово дърво. Пътеката към входа й беше покрита с каменни плочи; от двете страни имаше млади смърчове и рододендрони, заобиколени от нисък каменен бордюр. Къщата беше с малки прозорци; стрехите й се спускаха стръмно надолу, от което имаше вид, сякаш ми е обърнала гръб.
Колата на Фраскони беше паркирана на алеята към гаража. Беше маслиненозелен шевролет, същият като моя. Вътре не седеше никой. Предната й броня беше опряна плътно до вратата на гаража. Гаражът беше нисък и продълговат, с три клетки. И трите затворени. Не се чуваше никакъв звук, освен пеенето на птиците, съскането на дъждовалните уредби и жуженето на насекоми във въздуха.
Спрях зад колата на Фраскони. Гумите ми тихо поскърцваха върху горещия асфалт. Слязох и извадих беретата от кобура. Свалих предпазителя и закрачих по каменните плочи към входа. Вратата беше заключена. В къщата не се чуваше звук. Погледнах през прозорчето към вестибюла Не се виждаше нищо. Само някакви тежки безлични мебели, каквито има в луксозните резиденции под наем.
Заобиколих откъм задната страна. Там имаше покрита с плочи веранда с огнище за барбекю. Плюс квадратна дървена маса, леко посивяла от слънцето и влагата, с четири стола. И белезникав платнен чадър. И ливада с ниски вечнозелени храсти. И ограда от кедрово дърво в същия наситен цвят като облицовката на къщата, която скриваше двора откъм имота на съседите.
Опитах вратата откъм кухнята. Беше заключена. Погледнах през прозореца. Нищо. През следващия прозорец също. През третия прозорец видях Фраскони, който лежеше по гръб.
Беше точно по средата на всекидневната. От двете му страни имаше канапе и два фотьойла с тъмни дамаски. Цветът на мокета отиваше на маслиненозелената му униформа. Беше застрелян с един куршум в челото. Деветмилиметров. Смъртоносен. Дори през стъклото на прозореца виждах ясно правилната кръгла дупка с бордюр от спечена кръв, както и белезникавия цвят на черепната му кост под разкъсаната кожа. Под главата му имаше локва кръв. Беше попила в мокета и вече се съсирваше в плътна черна маса.
Не исках да проникна в къщата през приземния етаж. Ако Куин беше още вътре, той щеше да ме причака на горния, където щеше да има тактическо предимство. Затова замъкнах дървената маса от верандата до гаража и се покатерих на покрива. Оттам се добрах до един от прозорците на втория етаж. Счупих стъклото с лакът. Набрах се на ръце и с краката напред се вмъкнах в спалнята за гости. Вътре миришеше на застояло. Минах през стаята и излязох в някакъв коридор. Спрях се и се заслушах. Не се чуваше нищо. В къщата явно нямаше жива душа. Цареше тишина. Мъртвило. Никакви следи от жив човек. Затова пък миришеше на кръв.
Пресякох коридора и открих Доминик Кол в голямата спалня. Лежеше по гръб на леглото. Чисто гола. Дрехите й бяха разкъсани. Той я бе удрял с юмрук в лицето колкото да я зашемети, след което я бе заклал. Гърдите й бяха напълно отрязани с голям остър нож. Видях го. Беше забит в гърлото й и после обърнат с острието нагоре, като през небцето й бе проникнал в мозъка.
Дотогава бях виждал какво ли не. Веднъж се бях свестил след терористична атака, за да открия долната челюст на някакъв мъж, забита в бедрото ми. Трябваше да избърша разкъсаната му на кайма плът от очите си, за да мога да виждам накъде пълзя. Двайсетина метра си проправях път по колене през купчини от човешки ръце и крака, препъвах се в откъснати глави, като същевременно притисках с ръце корема си, за да не изпаднат навън собствените ми черва. Бях виждал хора, застреляни от упор с тежка картечница, пулверизирани на розова пара от противотанкови мини или сгърчени в безформена овъглена маса. Но никога не бях виждал нещо, подобно на обезобразения труп на Доминик Кол. Повърнах на пода и за пръв път поне от двайсет години заплаках.
— И какво сега? — запита Вилянуева десет години по-късно.
— Отивам сам — отвърнах аз.
— Идвам с теб.
— Недей да спориш — казах. — Само ме закарай малко по-близо. Полека.
