Чаках вече повече от час, седнал на бюрото си, гледах телефона и се надявах Доминик да ми позвъни. Тя бе изчислила, че с кола до Маклийн се стига за около трийсет и пет минути. Но понеже бе тръгнала от кампуса на Джорджтаунския университет, аз прибавих още петдесет заради натовареното движение. Още десет за оценка на обстановката в къщата на Куин. Самият арест едва ли й бе отнел повече от минута. Още три да му сложи белезниците и да го отведе до колата. Общо петдесет и девет минути, отначало докрай. Но вече бе минал цял час, а тя не се обаждаше.
На седемдесетата минута започнах да се притеснявам. На осемдесетата бях силно разтревожен. Точно на деветдесетата изкарах една кола от гаража и тръгнах да я търся.
Тери Вилянуева паркира форда върху напукания асфалт пред входа на офиса и остави двигателя да работи.
— Да се обадим на Елиът — казах аз. — Да видим къде е и да отидем да чакаме при него.
— Какво да чакаме? — попита Дъфи.
— Да мръкне — отвърнах аз.
Тя отиде до колата и взе чантичката си. Извади телефона и натисна бутона за бързо избиране. Започнах да броя наум позвъняванията. Едно. Две. Три… Шест.
— Не отговаря — каза Дъфи.
Изведнъж лицето й се проясни. После отново помръкна.
— Включи се гласовата поща — каза тя. — Това не ми харесва.
— Да вървим — казах аз.
— Къде?
Погледнах часовника си. После небето. Рано е, помислих си.
— Към пътя, който излиза на брега — казах аз.
Преди да тръгнем, загасихме осветлението и заключихме склада. Вътре имаше твърде много и твърде добра стока, за да я оставим да я разграбят. Вилянуева караше. Дъфи седеше до него. Аз бях сложил двата пърсуейдъра до себе си на задната седалка. Излязохме по криволичещите улички от района на пристанището. Минахме покрай паркинга, където Бек държеше сините си ванове. Излязохме на магистралата и покрай летището поехме на юг, в обратната посока на града.
От магистралата хванахме познатия път на изток, към брега. Бяхме единствената кола по него. Небето беше прихлупено и сиво, от морето духаше силен вятър и виеше покрай страничните огледала на форда. Във въздуха се носеха капки вода. Може би дъжд. Или морска пяна, понесена от ураганния вятър на километри навътре в морето. Но иначе беше все така светло. Рано е, помислих си отново.
— Я пак пробвай Елиът — казах аз.
Дъфи извади телефона. Набра номера. Допря апарата до ухото си. Чух в слушалката шест глухи иззвънявания и после шепота на включилата се гласова поща. Тя поклати глава, натисна копчето и прекъсна връзката.
— Ясно — казах аз.
Тя се изви на седалката си и ме погледна.
— Сигурен ли си, че са напуснали къщата?
— Забеляза ли костюма на Харли? — запитах аз.
— Черен — отвърна тя. — Евтин.
— Но за него си е едва ли не смокинг. Отговаря на представата му за вечерно облекло. А в офиса на Емили Смит висеше черна коктейлна рокля. Явно смяташе да се преоблича. Вече беше с елегантни обувки на краката. Мисля, че се подготвя банкет.
— „ДСийст & Мейдън“ — каза Вилянуева. — Кетъринг.
— Точно така — казах аз. — Осемнайсет куверта по петдесет и пет долара на глава за тази вечер. На поръчката Емили Смит си бе отбелязала нещо. Не свинско, агнешко. Кой не яде свинско?
— Някой, който спазва кашер.
— Също и арабите — казах аз. — Либийците например.
— Доставчиците им с други думи.
— Точно така — казах отново аз. — Смятам, че тази вечер ще поливат началото на сътрудничеството си. Според мен всичките руски железа в сандъците са били нещо като символична първа доставка. Също и пърсуейдърите. Колкото да покажат един на друг, че могат да си имат доверие. Сега ще се почерпят по този случай и ще завъртят истински бизнес.
— В къщата ли?
Кимнах.
— Като място е много внушително. Усамотено, драматично. Освен това има голяма трапезария.
Старецът включи чистачките. Предното стъкло се замаза и стана на черти. Пръските бяха все пак морска пяна, която вятърът носеше хоризонтално във въздуха. Пълна със сол.
— Има и още нещо — казах аз.
— Какво?
— Мисля, че Териса Даниъл е част от сделката.
— Какво?!
— Мисля, че се готвят да им я продадат заедно с пушките. Една симпатична руса американка. Мисля, че тъкмо тя е добавката за десет хиляди долара.
Те мълчаха.
— Не забелязахте ли какво каза Харли за нея? Че е като нова.
Те мълчаха.
— Мисля, че са я хранили и са се грижили за нея, и никой не я е докоснал — продължих аз. А си мислех: Поли едва ли щеше да се занимава с Елизабет Бек, ако Териса му беше подръка. С цялото ми уважение към Елизабет.
Те мълчаха.
— Сега сигурно я къпят и подготвят — казах аз.
Те мълчаха.
— Мисля, че скоро ще отпътува за Триполи — казах аз. — Част от сделката. Нещо като бонус.
Вилянуева даде газ. Вятърът около чистачките и страничните огледала зави още по-силно. След две минути стигнахме мястото, където бяхме устроили засада на бодигардовете, и той отново намали. Бяхме на осем километра от къщата. Теоретически вече се виждахме от прозорците на горния етаж. Старецът спря колата на средата на шосето, тримата проточихме шии и се загледахме в далечината.
