След това нямаше нищо кой знае какво за гледане. В далечината се виеха няколко чайки, излезли на лов за херинга. С премрежени срещу слънцето очи търсех да зърна някой делфин или кит, но не видях нищо. Наблюдавах как течението върти в кръг големи валма от водорасли. Точно в шест и петнайсет чух стъпките на Дюк в коридора и щракването на ключалката. Не влезе, а направо си тръгна. Аз се извърнах към вратата и си поех дълбоко дъх. Беше ден тринайсети. Четвъртък. Все пак добре, че не се падаше петък. И в това не бях сигурен. Каквото има да става, да става. Поех си отново дъх, отворих вратата и заслизах по стълбите.
Всичко беше различно от предишната сутрин. Сега Дюк беше отпочинал, а аз изтощен. Поли не се мяркаше. Слязох във фитнес залата, но и там нямаше никой. Дюк не остана за закуска, а изчезна нанякъде. Ричард Бек дойде да закуси в кухнята. На масата бяхме само двамата — той и аз. Механика го нямаше. Готвачката се суетеше около печката. Ирландската прислужница ту влизаше, ту излизаше от столовата. Движенията й бяха бързи. Във въздуха се усещаше напрежение. Нещо ставаше.
— Днес пристига голяма пратка — каза Ричард Бек. — Винаги е така. Всички се радват, че ще изкарат пари.
— Ти връщаш ли се на училище? — запитах го.
— В неделя — отвърна той. Нямаше вид на особено притеснен. Но аз бях. Неделя беше след три дни, падаше се петият ми ден в тази къща. Последният срок. Каквото имаше да се случва, трябваше да се случи дотогава. Дотогава хлапакът оставаше на мушката.
— Не те ли е страх? — запитах.
— Какво, да се върна ли?
Кимнах.
— След това, което се случи?
— Вече знаем кой е бил — каза той. — Някакви смотаняци от Кънектикът. Няма да се повтори.
— Как може да си толкова сигурен?
Той ме изгледа, сякаш бях превъртял.
— Баща ми постоянно се оправя с подобни неща. А пък ако проблемът не се реши до неделя, ще остана тук, докато се реши.
— Баща ти сам ли ръководи целия бизнес? Или има съдружник?
— Всичко върши сам — отвърна Ричард.
От двойственото му отношение нямаше и следа. Изглеждаше щастлив, че си е у дома, чувстваше се удобно и в безопасност, беше горд с баща си. Целият му свят се бе свил до два декара гранитна пустош, заградена от неспокойното море и от висока каменна стена с прожектори и бодлива тел.
— Не смятам, че ти си убил оня полицай наистина — каза той.
В кухнята настана мъртва тишина. Аз седях и го гледах.
— Мисля, че само си го ранил — добави той. — Във всеки случай, надявам се, че е така. Мисля си, че може би ще се възстанови, нали разбираш? Че сега е в някоя болница. Така поне си мисля. Опитай се и ти да си го мислиш. Гледай позитивно. Така е по-добре. Взимаш само доброто от живота.
— Знам ли?… — отвърнах.
— Просто си го представяй — продължаваше той. — Използвай силата на позитивното мислене. Казвай си: постъпих правилно и не съм направил нищо лошо.
— Баща ти се е обадил в полицията — казах аз. — Мисля, че няма място за съмнение.
— Преструвай се тогава — каза той. — Аз така правя. Лошите неща се случват само когато решим да си ги спомняме.
Той бе спрял да се храни. Вдигнал бе лявата си ръка до лявото ухо. Беше широко усмихнат, но подсъзнателно тъкмо в този момент си спомняше някои недотам приятни неща. Това поне беше ясно. Спомняше си ги, и още как.
— Добре де — казах аз. — Само съм го ранил. Мускулна рана.
— Куршумът е влязъл и излязъл. Няма му нищо.
Мълчах.
— Минал е на милиметър от важните органи — продължаваше той. — Истинско чудо.
Кимнах разбиращо. Голямо чудо ще да е било, наистина. Ако гръмнеш някого в гръдния кош с .44-калибров куршум с мек връх, ще отвориш дупка в гърба му, колкото да мине товарен влак. Обикновено смъртта настъпва мигновено. Сърцето спира, главно защото вече го няма. Помислих си, че този хлапак едва ли бе виждал преди да застрелват някого. После си казах, че може и да е. И това едва ли му се е харесало.
— Положително мислене — повтори той. — Там е разковничето. Представи си, че е някъде на топло и приятно и че ще се възстанови напълно.
— Какво съдържа пратката? — запитах аз.
— Най-вероятно фалшификати — отвърна той. — От Пакистан. Оттам внасяме персийски килими, уж по на двеста години. Хората са такива будали.
— Мислиш ли?
Той ме погледна и кимна.
— Виждат това, което искат да видят.
— Така ли?
— Винаги.
Аз отместих поглед встрани. Кафе пак нямаше. Идва момент, когато човек разбира, че без кофеин не може. Бях ядосан. И уморен.
— Днес какво ще правиш? — запита той.
— Не знам — отвърнах.
— Аз ще си чета — каза той. — Може да се поразходя малко. По брега, да видя какво е изхвърлило морето през нощта.
— Морето изхвърля разни неща, така ли?
— Понякога. Нали разбираш, неща, които изпадат от лодките.
Аз го погледнах. Дали не се опитваше да ми каже нещо? Бях чувал за контрабандисти, които изхвърлят бали марихуана на усамотени плажове. Помислих си, че същата система би могла да се използва и за хероин. Казваше ли ми нещо? Или може би искаше да ме предупреди? Дали не бе открил вързопа с железарията ми? И какво беше пък това за застреляния полицай? Бръщолевения на един психар? Или този хлапак си играеше игрички с мен?
