— И си помисли хубаво, преди да се върнеш.
— Добре — повторих.
Лежах на леглото и си мислех как се бях чувствал, когато казах „не“, докато всъщност исках да кажа „да“. Като равносметка „не“ беше по-добрият отговор и аз не съжалявах за него. Дъфи мълчеше. Сякаш и двамата очаквахме нещо да се случи. Аз си взех един продължителен горещ душ и се облякох в банята. Бяхме си казали всичко. Не оставаше нищо за казване. И двамата знаехме, че ще се върна в къщата. Но все пак се радвах, че тя не се опита да ме спре. Радвах се, че и двамата сме зрели, практични хора. Връзвах си обувките, когато се получи имейл за нея. Лаптопът каза „Дзън!“ също като микровълнова фурна, която те известява, че храната ти е готова. А не някакъв синтетичен глас, който да каже с думи:
— От централата е — каза Дъфи. — В архивите има дела на седем корумпирани бивши полицаи на име Дюк. Вчера подадох запитване. На колко години е той?
— На четирийсет, бих казал. Разучаваше списъка.
— Южняк ли е? — запита тя. — Или северняк?
— Южняк във всеки случай не е.
Тя огледа едно по едно имената от списъка.
— Остават трима — рече тя.
— Мисис Бек казва, че е бил и федерален агент.
Тя пощрака още малко с мишката. Накрая каза:
— Джон Чапман Дюк. Той е единственият, който впоследствие е преминал на федерална служба. Започнал е кариерата си в Минеаполис, отначало като униформен полицай, после като цивилен детектив. Бил е обект на три разследвания от страна на Службата за вътрешноведомствен надзор. Без конкретен резултат. После е постъпил при нас.
— В Агенцията за борба с наркотиците? — запитах. — Сериозно?
— Искам да кажа, във федерална институция — обясни тя. — В Министерството на финансите.
— Че какво е правил там?
— Не пише. Но до три години е получил първата си присъда. Нещо във връзка с корупция. Плюс подозрения в множество убийства, без доказателства. Във всеки случай бил е четири години в затвора.
— Описание?
— Бял, твой ръст. На снимката обаче е по-грозен от теб.
— Той е!
Дъфи се придвижи надолу по екрана да дочете доклада.
— Пази се — каза тя. — Явно е човек, който не си поплюва.
— Не се притеснявай — казах аз. Помислих си да я целуна за довиждане. Не го направих. Предположих, че тя няма да го иска. Само се обърнах и се затичах към кадилака.
Седях в кафенето и допивах втората си чаша кафе, когато се появи Елизабет Бек. По нищо не личеше, че е пазарувала. Никакви пакети, никакви пъстроцветни торби. Казах си, че едва ли е стъпила в магазин. Сигурно бе обикаляла безцелно наоколо в продължение на четири безкрайни часа, за да даде възможност на федералния агент да си свърши работата. Вдигнах ръка. Тя не ми обърна внимание и се запъти направо към бара. Купи си едно кафе с мляко във висока чаша и го понесе към масата ми. Бях решил какво да й кажа.
— Не работя за федералните.
— Тогава съм разочарована — потрети мисис Бек.
— Как може да си помислите такова нещо? Та аз убих полицай, не помните ли?
— Помня — каза тя.
— Един федерален агент не върши такива неща.
— Би могъл — рече тя. — По погрешка.
— Да, но тогава няма да избяга. Ще остане на място и ще си сърба надробеното.
Тя се умълча. Дълго време не продума, само бавно отпиваше от кафето си. Накрая каза:
— Аз съм ходила там осем-десет пъти. В колежа имам предвид. От време на време организират сбирки с родителите на студентите. Освен това в началото и на края на семестъра гледам да бъда с него. Първото лято дори наех малък ван и му помогнах да си пренесе нещата у дома за ваканцията.
— Е?
— Колежът е малък — продължи тя. — Но, така или иначе, при откриването на учебната година става много оживено. Родители, студенти, джипове, коли, ванове, движение. Когато има родителска сбирка, е още по-лошо. И знаете ли какво?
— Какво?
— Никога не съм видяла там да се мярка полицай от града. Нито веднъж. Да не говорим за цивилен детектив.
Погледнах през прозореца към покрития тротоар.
— Допускам, че може да е съвпадение — продължи тя. — Обикновен делничен ден през април, вторник сутрин, нищо особено и изведнъж пред портите се появява цивилен детектив, просто така, без причина.
— Какво се опитвате да ми кажете? — запитах аз.
— Какъв лош късмет, а? — рече тя. — Вижте сам, какви са шансовете това да се случи?
— Не работя за федералните власти.
— Изкъпали сте се — каза тя. — Косата ви е измита.
— Така ли?
— Имам очи и обоняние. Евтин сапун, евтин шампоан.
— Бях на сауна.
— Та вие нямахте никакви пари. Аз ви дадох двайсет долара. Изпили сте поне две чаши кафе. Значи останали са ви максимум четиринайсет долара.
— Бях на евтина сауна.
— Сигурно е така — каза тя.
— Аз съм обикновен човек.
— А аз съм разочарована от вас.
— Имам чувството, че искате съпругът ви да бъде арестуван.
— Така е.
— Ще влезе в затвора.
— Той и без това живее в затвор. И го заслужава. В истински затвор дори ще бъде по-свободен, отколкото е сега. Освен това няма да го държат вечно.
— Бихте могли да се обадите на някого — казах аз. Вместо да чакате те сами да ви потърсят.
Тя поклати глава.
