— Така ли? — запитах, колкото да кажа нещо. Имах нужда да говоря с някого, за да не заспя.
— Ричард е много предан. А това е достатъчно за един баща.
И той пак се умълча. С мъка държах очите си отворени. Така минахме десет километра. Петнайсет.
— Имал ли си някога работа с дребни пласьори на дрога? — запита той.
— Не — отвърнах.
— В тях има нещо уникално — каза той.
Следващите трийсет километра никой от двама ни не проговори. После Бек подхвана отново темата, сякаш през цялото време се бе чудил как да формулира мисълта си.
— Те са изцяло зависими от модата — каза той.
— Тъй ли? — запитах, сякаш това наистина ме интересуваше. Което не беше вярно, но имах нужда да го чувам как говори.
— Разбира се, синтетичните наркотици и без това са модно явление — каза той. — От което следва, че техните клиенти са също толкова разглезени, колкото и те самите. Аз дори не успявам да следя всичко, което продават. Всяка седмица излиза по някое ново име, едно от друго по-смахнати.
— Какво е това синтетичен наркотик? — запитах аз.
— Наркотик, произведен в лаборатория — отвърна той. — Нали разбираш, синтезиран по химически път. А не нещо, което расте в природата.
— Като марихуаната например.
— Или като хероина — добави той. — Или кокаина. Това са природни продукти. Органични. Разбира се, рафинирани, но не и произведени в колба.
Замълчах. Карах и се мъчех да не заспя. В колата беше твърде топло. Когато човек е уморен, топлината приспива. Хапех долната си устна, за да се разсънвам.
— Всичко, което вършат, е повлияно от модата — продължи той. — Всяко нещо. Да вземем обувките. Тия типове, които сме тръгнали да търсим сега, всеки път, като ги видя, са с различни обувки.
— Какви, нещо като маратонки ли?
— Да, като на професионалните баскетболисти. Един път са с „Рийбок“ за двеста долара, чисто нови, извадени от кутията. Следващия път „Рийбок“ са демоде, трябва да са с „Найки“, да речем. С пневматични подметки, пневматично не знам си какво. После изведнъж минават на ботуши — първо „Катърпилар“, после „Тимбърланд“, кожа, изкуствена материя, пак кожа, черни, после жълти. И все развързани. Докато и на тях им мине модата и отново се прехвърлят на маратонки. Само че този път „Адидас“, с трите ивички. По двеста-триста долара чифтът. И за какво? Никой не ти казва. Щура работа!
Аз си мълчах. Само карах, като се опитвах дори да не мигам. Очните ябълки ме смъдяха.
— И знаеш ли защо е така? — продължи той. — От много пари. Тия типове имат толкова пари, че направо не знаят какво да ги правят. Същото е и с якетата. Ти виждал ли си какви якета носят? Една седмица са с „Норт Фейс“, от ония, промазаните, пълни вътре с пух, и няма значение дали е зима или лято, защото те и без това излизат само нощем. Следващата седмица обаче промазаното е табу. Може пак да е „Норт Фейс“, нищо не пречи, но този път от микрофибър. После идва ред на кожените якета или на вълнените с кожени ръкави и тъй нататък. И нито едно не изкарва повече от седмица.
— Щура работа — обадих се аз, колкото да кажа нещо.
— Всичко е от многото пари — повтори той. — Не знаят какво да си правят парите, затова при тях модата се мени толкова често. И с всяко нещо е така. Като зараза. Да вземем оръжията. Конкретно тия приятели си бяха харесали „Хеклер & Кох МП5К“. Сега според теб са минали на узита. Нали разбираш? За такива като тях дори оръжието е въпрос на мода, все едно е яке или маратонки. Или собствената им стока, с което нещата си идват на мястото. Вкусовете и предпочитанията им се менят непрекъснато, във всяка област. Виж им само колите. По принцип те предпочитат японски коли, което също е вид мода, дошла от Западното крайбрежие. Само че тази седмица карат тойоти, следващата — нисани. Преди две-три години любимата им кола беше „Нисан Максима“. Като онази, която ти беше откраднал. После „ДТексус“. Това си е направо мания. Същото е и с часовниците. Днес са на „Суоч“, утре — на „Ролекс“. Те просто не схващат разликата. Ненормална история! Разбира се, като доставчик, като участник на пазара, аз не се оплаквам. Бързото демодиране на стоката е и наша цел, но понякога дори и на нас ни е трудно да следваме модата.
— Значи ти участваш на пазара? — обадих се аз.
— А ти какво си мислеше? Че съм счетоводител?
— Мислех си, че внасяш килими.
— Внасям — каза той. — И килими внасям. И то много.
— Добре де.
— Но това е главно за прикритие — каза той. — Човек трябва да се пази. — Бек се изсмя. — Или може би смяташ, че е редно да сменя асортимента и да почна да продавам маратонки?
Смя се дълго. В смеха му се долавяше страх. Аз си карах. Той се успокои. Поглеждаше ту през предното, ту през страничното стъкло. После отново се разприказва, сякаш самият той имаше нужда да чува гласа си, както и аз.
— Ти носиш ли маратонки понякога? — запита.
— Не — отвърнах.
— Трябва ми някой, който може да ми го обясни. Все пак между „Рийбок“ и „Найки“ няма някаква съществена разлика, нали така?
— Аз лично не им разбирам.
