Бях изморен, но не ми се полагаше почивка. Това поне беше ясно. Във въздуха се усещаше напрежение. От скуката на предишните две вечери не бе останала и следа. В кухнята нямаше храна. Не ни чакаше вечеря. Готвачката я нямаше. По коридора се чуваха стъпки. Дюк влезе в кухнята, мина покрай мен и излезе през задната врата. В ръката си държеше синя спортна чанта. Последвах го, застанах до ъгъла на къщата и го видях да влиза във втория гараж. След пет минути изкара черния линкълн на заден ход и отпраши нанякъде. Номерата бяха сменени. Когато го бях видял през нощта, имаше шестцифрени табели от щата Мейн, а сега беше със седемцифрени нюйоркски. Влязох обратно в кухнята и потърсих кафе. Намерих кафе машината, но нямаше филтри. Задоволих се с чаша вода. Бях я изпил до половина, когато влезе Бек. Той също носеше спортна чанта. По тежестта и по звука, който издаваше, когато се удряше в коляното му, разбрах, че е пълна с желязо. Автомати, най-вероятно два.
— Изкарай кадилака — нареди той. — Веднага. Чакам те отпред.
Извади ключовете от джоба си и ги пусна на масата пред мен. После клекна, отвори ципа на чантата и извади нюйоркски номера и отвертка. Подаде ми ги.
— Първо му сложи това — каза той.
В чантата се виждаха два пистолета „Хеклер & Кох МП5К“, къси и дебели, черни, с характерните си издути пластмасови дръжки. Приличаха на футуристичен филмов реквизит.
— Къде отиваме? — запитах.
— Ще караш след Дюк — каза той. — Отиваме в Хартфорд, Кънектикът. Имаме работа там, забрави ли?
Закопча чантата, вдигна я и я понесе по коридора. Поседях неподвижно няколко мига. После вдигнах наздравица с чашата си вода.
— За кървави войни и смъртоносни болести — промърморих тихо на себе си аз.
Оставих чашата на мивката и тръгнах към гаражите. Над хоризонта, на сто и петдесет километра на изток, падаше здрач. Вятърът се усилваше, прибоят блъскаше яростно в скалите. Спрях и се огледах небрежно във всички посоки. Наоколо нямаше никой. Свих зад зида. Намерих вързопа, оставих фалшивите номера и отвертката на земята и извадих двата пистолета. Пъхнах глока на Дъфи в десния джоб на палтото си, а малкия ПСМ на Куклата — в левия. Двата резервни пълнителя натиках в чорапите. Скрих парцала, вдигнах номерата и отвертката и се върнах към портата за гаражите.
Механикът човъркаше нещо в третия гараж. В празния. Беше разтворил широко вратите и смазваше пантите. Подът зад него беше още по-чист, отколкото го бях видял през нощта. Беше като облизан. Току-що измит с маркуч. Тук-там още се виждаха мокри петна. Кимнах му, той също ми кимна. Отворих гаража отляво. Клекнах и развинтих задния номер на кадилака. Сложих му новия, от щата Ню Йорк. После направих същото и отпред. Оставих отвертката и старите номера на пода, качих се и запалих двигателя. Изкарах колата на заден ход, заобиколих къщата и излязох на кръга. Механикът ме изпрати с поглед.
Бек ме чакаше отпред. Отвори задната врата и пусна спортната си чанта на седалката. Чух как двата картечни пистолета изтропаха. Той хлопна вратата, отвори предната и седна до мен.
— Карай — каза. — По М-95 на юг до Бостън.
— Трябва да заредим — казах аз.
— Добре, на първата бензиностанция.
Поли ни очакваше на портата. Лицето му беше изкривено от омраза. Този човек ми беше проблем, който не можеше да чака още дълго. Докато отваряше двете крила, ме гледаше право в очите и клатеше глава. Направих се, че не му обръщам внимание, дадох газ и отминах. Колкото по-малко му се мяркам, толкова по-добре, казах си аз, докато се отдалечавахме от него.
Шосето, което водеше на запад от брега, беше пусто. Дванайсет минути след като тръгнахме, вече бяхме на магистралата. Започвах да свиквам с кадилака. Беше хубава кола. Возеше плавно, меко и безшумно. Само дето гълташе много бензин. Това поне беше очевидно. Стрелката бе слязла доста надолу. Имах чувството, че я виждам как се движи. Доколкото си спомнях, най-близката бензиностанция беше тази на юг от Кенебънк. На същото място, където се бях срещнал с Дъфи и Елиът на отиване за Ню Лъндън. След още петнайсет минути бяхме там. Мястото ми беше познато. Подминах паркинга, където бяхме проникнали в каросерията на вана, и продължих към бензиновите колонки. Бек мълчеше. Слязох и напълних догоре резервоара. Отне доста време. Осемдесет литра. Завих капачката, Бек свали прозореца и ми подаде няколко банкноти.
— Винаги плащай в брой — каза той. — Така е по-безопасно.
Задържах за себе си рестото, малко повече от петнайсет долара. Казах си, че ми се полага. Още не ми бяха платили. Изкарах колата на шосето и се приготвих за дългия път. Бях изморен. До мен Бек мълчеше. Отначало помислих, че е просто мрачен. Или си е такъв по природа — мълчалив и необщителен. После разбрах, че се страхува. Явно не се чувстваше много комфортно преди битката. За разлика от мен. Но пък аз, за разлика от него, прекрасно знаех, че битка няма да има поради отсъствие на противник.
— Как е Ричард? — запитах.
— Добре е — отвърна той. — Ричард има вътрешни сили. Той е добро момче.
