— Това би било равносилно на самоубийство. Както за мен, така и за Ричард.
— Самоубийство би било и да разговаряте с мен по този начин пред други. Запомнете, аз няма да се дам току-така. Ще пострадат странични хора. Може и вие двамата с Ричард.
Тя се усмихна.
— Вие май пак се пазарите с мен.
— Предупреждавам ви — казах, — нямам какво да губя.
Тя кимна.
— Знам как да си държа езика зад зъбите. — И сякаш за да го докаже, не продума повече. Допихме мълчаливо кафетата си и се върнахме при колата. Повече не си проговорихме. Подкарах колата на североизток, към дома й, без да знам дали возя до себе си бомба със закъснител или единствения си потенциален съюзник, който се бе опитал да ми предложи помощ отвътре.
Поли ни очакваше зад портата. Сигурно ни бе видял през прозореца на стаичката си да се задаваме на хоризонта и бе заел позиция, за да ни пресрещне. Намалих и спрях. Той ме изгледа. После изгледа Елизабет Бек.
— Дайте ми пейджъра — казах аз.
— Не мога! — отвърна тя.
— Послушайте ме!
Поли откачи веригата и задърпа крилата на портата. Елизабет Бек отвори чантичката си и ми подаде пейджъра. Аз вдигнах крак от спирачния педал, колата леко се плъзна напред; в същото време натиснах копчето и прозорецът откъм моята страна се спусна. Изравних се с Поли, който чакаше отстрани да затвори портата, и отново натиснах спирачката. Извиках:
— Гледай!
И хвърлих пейджъра пред колата. С лявата ръка не бях много сръчен, замахът беше слаб и му липсваше финес. Но свърши работа. Малката пластмасова кутийка се преметна във въздуха и падна точно по средата на алеята на шест-седем метра пред колата, Поли проследи с поглед траекторията му и като разбра какво е, замръзна.
— Хей! — извика той.
Засилих се към пейджъра. И към Поли. Настъпих газта, гумите изквичаха жално, колата се втурна напред. С десния преден калник се целех в лявото му коляно. За малко да го улуча. Но той се оказа невероятно бърз. Вдигна пейджъра от асфалта, отскочи назад и бронята профуча на две педи от коляното му. Не намалих. Продължавах да натискам газта и го гледах в огледалото как стои насред алеята и се блещи подире ми, обвит в синкав дим от гумите. Бях жестоко разочарован. Стигнеше ли се до бой с човек, който е със стотина кила по-тежък от мен, щях да се чувствам далеч по-комфортно, ако преди това го бях поосакатил. Или поне ако не беше толкова бърз.
Спрях колата на кръга и отворих вратата на Елизабет Бек, за да слезе. След това прибрах колата и се запътих към кухнята, когато Закари Бек и Джон Чапман Дюк излязоха от къщата. Търсеха мен. Бяха възбудени и вървяха припряно, с изопнати лица. Предположих, че ще ме ругаят заради Поли. Оказа се друго.
— Куклата е изчезнал — каза Бек.
Замръзнах на място. Вятърът духаше откъм океана. Ленивите заоблени вълни бяха отстъпили място на яростен прибой, като през първата вечер. Във въздуха се носеха пръски морска вода.
— Той последно разговаря с теб — каза Бек. — После е заключил офиса, тръгнал си е и оттогава никой не го е виждал.
— Какво искаше от теб? — запита Дюк.
— Не знам — отвърнах аз.
— Не знаеш ли? Че нали стоя цели пет минути при него!
Кимнах.
— Той ме заведе в малкия офис откъм склада.
— Е, и?
— И нищо. Тъкмо да ме заговори, и иззвъня мобилният му телефон.
— Кой беше?
Вдигнах рамене.
— Откъде да знам? Беше нещо спешно. Докато бях там, не спря да говори по телефона. Губеше ми времето, губеше и вашето време, затова го оставих и си тръгнах.
— За какво ставаше дума?
— Не съм го слушал — казах аз. — Не ми се стори учтиво.
— Чу ли да споменава имена? — попита Бек.
Обърнах се и го погледнах. Поклатих глава.
— Никакви имена. Но двамата се познаваха. По всичко личеше. През повечето време той слушаше, струва ми се. Сякаш му даваха указания за нещо.
— За какво?
— Представа нямам — казах.
— Нещо спешно казваш.
— Така ми се стори. Той напълно ме беше забравил. Във всеки случай не се опита да ме спре, когато си тръгнах.
— Само това ли имаш да ни кажеш?
— Стори ми се, че му свеждат някакъв план. Някакви указания за следващия ден като че ли.
— Тоест за днес?
Отново вдигнах рамене.
— Предполагам. Разговорът приличаше повече на монолог. От другата страна.
— Е, страхотно! — избухна Дюк. — Много ни помагаш, няма що!
Бек гледаше втренчено към океана.
— Значи са му се обадили по телефона спешно, и после той е заключил и си е тръгнал. Това ли само имаш да ни кажеш?
— Не го видях да заключва — казах. — Нито да си тръгва. Когато излязох от офиса, той още говореше по телефона.
— Разбира се, че е заключил — каза Бек. — И си е тръгнал след това. Тази сутрин всичко изглеждаше напълно нормално.
Не казах нищо. Бек се извъртя на токове под прав ъгъл и се загледа на изток. От вятъра дрехите му бяха прилепнали по тялото. Крачолите му се вееха като знамена. Потропваше с крака, сякаш се опитваше да се стопли.
— Само това ни липсваше сега — каза той. — Ама наистина, само това ни липсваше. Този уикенд е решаващ.
Не отговорих. Те се обърнаха и тръгнаха към къщата, като ме оставиха сам насред двора.
