Сметки за разчистване полностью

— С ботуши — допълних аз.

— Точно така — кимна тя.

— Та каква е добрата новина?

— Чертежите на самия кожух няма да значат нищо за когото и да било — каза тя. — Във всеки случай нищо важно. Това си е просто куха външна обшивка, и толкова. Така че имаме доста време.

— Добре — казах аз. — Но действай приоритетно по въпроса. Заедно с Фраскони. Той ще ти допадне.

— Не искаш ли да пием по една бира малко по-късно?

— Аз ли?

Тя ме погледна право в очите.

— Ако офицери и сержанти могат да работят заедно, не виждам защо да не пият и по една бира.

— Става — отвърнах.

Доминик Кол не приличаше по нищо на многото снимки на Териса Даниъл, които бях виждал, но когато се опитвах да си я представя, в съзнанието ми изплуваше някаква смесица от лицата на двете.

Оставих Елизабет Бек с книгата й и се запътих към първата си стая. Горе се чувствах по-спокоен. В безопасност. Заключих се в банята и свалих обувката си. Извадих апаратчето и го включих. Очакваше ме съобщение от Дъфи: „При склада нищо. Какво правят?“

Без да отговарям, натиснах бутона за ново съобщение. Написах: „Загубихме Териса Даниъл.“

Три думи, два интервала, общо двайсет и една букви. Седях и ги гледах. Посегнах към бутона SEND. Но не го натиснах. Вместо това натиснах бутона за връщане на курсора и изтрих съобщението. То изчезна отзад напред. Малкият курсор го погълна. Казах си, че ще го изпратя, когато имам повече доказателства. Когато знам със сигурност.

Написах ново съобщение: „Възможно е да са проникнали в компютъра ти.“

Дълга пауза. Много по-дълга от обичайните деветдесет секунди. Помислих си, че няма да отговори. Представих си я как изтръгва жиците от стената. Или пък просто е била под душа, защото след четири минути се получи въпрос: „Защо?“

Отговорих: „Чух за хакер с достъп до част от федералните системи.“

Тя написа: „Централните компютри или местните сървъри?“

Отговорих: „Не знам.“

Тя написа: „Подробности?“

Отговорих: „Слухове. Ти вкарваш ли информация в лаптопа?“

Тя отвърна: „Не, разбира се!“

Аз написах: „Някъде другаде?“

Тя отвърна: „Не, разбира се!“

Написах: „Елиът?“

Още една четириминутна пауза. После пристигна отговор: „Не смятам.“

Запитах: „Не смяташ или си сигурна?“

Тя отвърна: „Не смятам.“

Седях и гледах тъпо плочките на банята пред себе си. Поех си дълбоко дъх. Изпуснах го. Елиът бе убил Териса Даниъл. Нямаше никакво друго обяснение. После отново си поех дъх. Може би имаше. Може би той не беше виновен.

Написах: „Имейли могат ли да се прихващат?“

Ние си ги разменяхме вече повече от шейсет часа. Тя ме бе разпитвала дали съм разбрал нещо за нейната агентка. Аз я бях питал за истинското й име и тя ми бе отговорила. Във всеки случай изрично бяхме споменавали и пола й. Може би не Елиът, а аз бях убил Териса Даниъл.

Със затаен дъх изчаках отговора на Дъфи: „Електронната ни поща е шифрована. Технически може да се прихване, но в никакъв случай не може да се дешифрира.“

Аз изпуснах въздуха от дробовете си и написах: „Сигурно ли е?“

Тя отговори: „Абсолютно.“

Написах: „Как е шифрована?“

Тя отговори: „С шифри на НАСА. Разработени по специален проект.“

Това малко ме ободри, но само малко. Някои от специалните проекти на НАСА се появяваха в пълни подробности по страниците на „Уошингтън Поуст“ още преди да са завършени. А грешки в комуникациите са скъсали повече нерви, отколкото който и да било друг отделен фактор.

Написах: „Питай Елиът дали си е водил бележки в компютъра.“

Тя отговори: „Веднага. Напредък?“

Аз написах: „Няма.“

После го изтрих и написах: „Скоро ще има.“ Помислих си, че това може да я поразведри.

Слязох на партерния етаж. Вратата към будоара на Елизабет зееше. Тя си седеше в креслото. „Доктор Живаго“ беше все така захлупена в скута й; Елизабет гледаше дъжда през прозореца. Отворих входната врата и излязох. Металният детектор изджавка на беретата в джоба ми. Затворих вратата след себе си, пресякох кръга и закрачих по алеята за коли. Дъждът плющеше по гърба ми. Стичаше се във врата ми. Но вятърът ми помагаше. Подкарваше ме в гръб — на запад, към портиерната. Стъпвах леко. На връщане щеше да е по-трудно. Щях да вървя право срещу вятъра. Ако изобщо бях в състояние все още да се движа.