— Как се погаждате с Фраскони? — запитах аз.
— С Тони ли? Тони е симпатяга.
Не го спомена повече. Поръчахме си по една тъмна бира. Това лято бях на тъмна. Поради шума трябваше да се навеждаме един към друг, за да разговаряме. Близостта й ми беше приятна. Но не се заблуждавах — тя го правеше само заради шума, нищо повече. Освен това нямах намерение да се пробвам с нея. Не че имаше някаква формална причина да не го правя. И по онова време имаше устав наистина, но не чак сегашните ограничения. Самото понятие сексуален тормоз още не съществуваше или тепърва си проправяше път в армията. Но аз си давах сметка, че не е редно. Не че бях в състояние с нещо да помогна или да попреча на кариерата й. Съдейки по личното й досие, можех спокойно да се закълна, че тя съвсем скоро ще бъде повишена в старши и после в главен сержант; това беше толкова сигурно, както и че утре ще съмне. Със или без моята помощ. Тъй че нямаше какво да я мисля. От мен нищо не зависеше.
— Имаме тактически проблем — каза тя. — Или може би стратегически.
— Защо?
— Помниш ли оня, всезнайкото, Горовски? Според нас не става въпрос за изнудване в смисъл, че той има някакви срамни тайни или нещо такова. Повече ми мирише на явни заплахи срещу семейството му. Не шантаж, а чиста принуда.
— Как го установи?
— Досието му е безупречно. Проверявали са му и майчиното мляко. С всеки постъпват така. Тъкмо заради това да няма възможности за изнудване.
— А бил ли е запалянко на „Ред Сокс“?
Тя поклати глава.
— Не. На „Янкис“. Той е родом от Бронкс. Там е завършил технически университет.
— А, добре — казах аз. — Почва да ми става симпатичен.
— Но по устав трябва да го приберем още сега.
— Защо, какво е направил?
— Видях го да изнася документи от лабораторията.
— Те още ли работят по онзи кожух?
Тя кимна.
— Да, но дори да публикуват чертежите в някое списание, пак никой нищо няма да разбере. Така че ситуацията още не е критична.
— И какво прави с документите?
— Оставя ги в един тайник в Балтимор.
— Видяхте ли кой ги прибира?
Тя поклати глава.
— Тук не ни се уреди въпросът.
— Какво ти е мнението за тоя всезнайко?
— Не ми се ще да го арестуваме. По-скоро трябва да спипаме онези, които го тормозят, а него да оставим на мира. Има две момиченца.
— Фраскони какво казва?
— Съгласен е.
— А, така ли?
Тя се усмихна.
— И да не е, ще се съгласи. Само че по устав пише друго.
— Зарежи устава — казах аз.
— Мислиш ли?
— Не мисля, заповядвам ти — казах аз. — Ако трябва, и в писмен вид. Довери се на инстинкта си. Проследи цялата верига звено по звено, докато стигнеш до края. Ако можем, ще гледаме да опазим Горовски да не му се случи нещо. Така постъпвам обикновено с почитателите на „Янкис“. Само гледай случаят да не ти се изплъзне от ръцете.
— Няма.
— Гледай да го приключиш, преди те да са приключили с кожуха — казах аз. — Ако видиш, че не става, ще пробваме друг подход.
— Добре — каза тя.
После заговорихме за друго, изпихме по още една бира, след час пуснаха някакво хубаво парче и аз я поканих да танцуваме. И тогава за втори път тази вечер тя ми каза: Не ти се урежда въпросът. После се замислих за този израз. Явно беше някакъв изчанчен бюрократичен жаргон, който оттогава е придобил гражданственост с най-различни значения, но по онова време означаваше: Няма да го бъде, не бива, това, което искаш, не е редно. Дали тя го бе употребила в този смисъл, или просто не й се танцуваше?
Когато се добрах до къщата, бях вир-вода, затова се качих право в стаята на Дюк, подсуших се и му свих още един кат дрехи. Стаята му беше от предната страна на къщата, почти в средата. От прозореца се виждаше цялата алея за коли, чак до портата. А понеже беше и нависоко, виждах малко и над стената. В далечината се задаваше черен линкълн. Идваше право към нас. Беше с включени фарове заради лошото време. Поли се подаде с дъждобрана си и отвори портата навреме, така че линкълнът почти не намали. Профуча през нея и пое по алеята. Предното стъкло беше мокро и опръскано с кал; чистачките се мятаха бясно. Поли го бе очаквал. Бяха му се обадили по телефона. Проследих го с поглед, докато се скри зад ъгъла на къщата. После се обърнах с гръб към прозореца.
Стаята на Дюк беше квадратна и спартански обзаведена, подобно на повечето стаи в тази къща. Беше с тъмна ламперия и голям персийски килим на пода. Имаше телевизор и два телефона. Предположих, че са външен и вътрешен. Чаршафите бяха чисти и ако не се брояха дрехите в гардероба, в стаята нямаше никакви лични вещи. Помислих си, че рано сутринта Бек е уведомил прислужницата за персоналните промени. Сигурно той и бе казал да ми остави дрехите, за да ги ползвам.
Върнах се до прозореца и след още пет минути видях Бек да се прибира с кадилака. Поли очакваше и него. Голямата кола дори не забави ход. Поли затвори портата след нея. Сложи веригата и я заключи. От сто метра го виждах какво прави. Кадилакът също изчезна от погледа ми зад ъгъла, на път за гаражите. Слязох долу. Казах си, че след като Бек се е върнал, скоро ще обядваме. А също и че Поли е сложил веригата на портата, понеже се кани да обядва с нас.
