Не отговорих.
— После се опита да ме прегазиш.
— Това беше предупреждение — обясних аз.
— За какво?
— Дюк го няма вече.
Той кимна.
— Чух.
— Така че аз съм на негово място — казах. — Ти си гледай портата, аз отговарям за къщата.
Той отново кимна. Не каза нищо.
— Сега аз се грижа за семейство Бек. Аз отговарям за тяхната сигурност. Мистър Бек ми има доверие. Толкова ми има доверие, че ми зачисли пистолет.
През цялото време го наблюдавах. Погледът ми беше неподвижно закован право в очите му. От такъв поглед отсрещната страна започва да усеща натиск в средата на челото. Сега беше моментът амфетамините и стероидите в мозъка му да си кажат думата, той да се захили като идиот насреща ми и да ми натякне с дразнещ, напевен гласец: Да, ама едва ли ще ти има толкова голямо доверие, като му кажа какво съм намерил на скалите, а, как мислиш? Като му кажа, че вече си имал оръжие. Но той не се захили и не каза нищо. Изобщо не реагира, ако не се брои мигновеното разфокусиране на погледа му, сякаш му беше трудно да смели получената информация.
— Ясно? — запитах аз.
— Дюк го няма и сега си ти — каза той с неутрален глас.
Не беше той. Друг бе намерил вързопа.
— Аз отговарям за живота и спокойствието и на тримата. Това включва мисис Бек. Така че никакви игрички повече.
Той не отговори. Заболя ме вратът да го гледам от долу на горе в очите. Прешлените на шията ми са свикнали моят събеседник да е по-дребен от мен.
— Ясно? — запитах отново.
— Ясно — каза той.
— Ако не, ще има още ритници, че и тупалки отгоре.
— Може да ми хареса — каза той.
Поклатих глава.
— Не вярвам. Никак няма да ти хареса даже. Ще те разкъсам на парчета, мръвка по мръвка.
— Смяташ ли?
— Удрял ли си някога военен полицай? — запитах аз. — Докато си бил на служба?
Той не отговори. Извърна глава и се умълча. Вероятно си спомни за собствения си арест. Можеше да се предположи, че е оказал съпротива и е трябвало да го обуздават. В резултат от което се е спънал по някакви стълби и е претърпял значителни контузии. Това, да речем, е станало някъде между местопрестъплението и килията на предварителния арест. Нещастен случай, разбира се. Стават такива неща, особено при определени обстоятелства. Например, ако офицерът, разпоредил ареста, е изпратил само шестима да го приберат. Аз бих изпратил осем.
— След което ще те уволня — добавих аз.
Очите му бавно дойдоха на фокус.
— Не можеш да ме уволниш — каза той. — Аз не работя за теб. Нито за Бек.
— Че за кого работиш тогава?
— За един човек.
— Тоя човек има ли си име?
Той поклати глава.
— Е, тук не ти се урежда въпросът.
Без да вадя ръцете от джобовете си, аз се проврях покрай картечницата и тръгнах към вратата.
— Разбрахме ли се?
Той ме гледаше. Не каза нищо. Но поне беше спокоен. Явно сутрешната му доза е била добре балансирана.
— Мисис Бек е забранена зона, ясно ли е? — запитах.
— Докато си тук — отвърна той. — А ти няма да си тук вечно.
Надявам се, помислих си аз. Телефонът му иззвъня. Предположих, че е външната линия. Не вярвах Ричард или Елизабет да го търсят от къщата. Звънът прозвуча рязко в тишината. Той вдигна слушалката и каза името си. После до края на разговора само слуша. Долових нечий глас в слушалката, далечен и изкривен, но не разбрах нищо от това, което казваше. Гласът продължи да говори не повече от минута. С което разговорът приключи. Той положи слушалката на вилката, вдигна бавно ръка и с мекото на дланта си леко залюля картечницата на веригата й. Дадох си сметка, че го прави нарочно, за да ми напомни как бях залюлял боксовата круша във фитнес залата при първата ни среща. После се ухили.
— Аз те наблюдавам, мой човек — каза той. — Няма да ми избягаш.
Без да го удостоя с отговор, отворих вратата и излязох навън. Дъждът ме удари в лицето като пожарникарски маркуч. Наведох се и тръгнах право срещу водните струи. Със затаен дъх и с ужасно лошо предчувствие изминах четирийсетте метра от портиерната, които се намираха в обсега на прозореца. Чак тогава въздъхнах с облекчение.
Не беше Бек, нито Елизабет, нито Ричард. Не беше и Поли.
Не ми се уреждаше въпросът.
Когато най-после излязохме да пием бира, Доминик Кол също ми каза: Не ти се урежда въпросът. Това не стана още през онази, същата вечер, защото в последния момент ми изникна нещо спешно, после на нея, пак на мен и така мина около седмица, по-скоро осем дни, докато успеем да го осъществим. В онези времена все още беше много трудно сержант и капитан да седнат заедно на маса, защото всички кръчми в базата се деляха строго на офицерски и за останалия състав, затова отидохме в един бар в близкия град. Най-обикновено заведение, продълговато и с нисък таван, с осем маси за билярд, изпълнено с хора, ярки неонови надписи, шумна музика и цигарен дим. Времето се беше задържало горещо. Климатиците работеха с пълна сила, но не успяваха да се преборят с жегата. Аз бях с камуфлажен панталон и стара тениска, понеже тогава още не притежавах цивилни дрехи. Доминик пристигна по рокля. Семпла рокля, без ръкави, до коленете, черна на бели точици. Съвсем ситни. Много изискан десен.
