По едно време пътят зави стръмно на запад и вляво от нас различих магистралата М-295. От другата й страна сивееше тясна ивица морска вода, а още по-нататък се виждаше международното летище на Портланд. Тъкмо в момента излиташе самолет, носейки след себе си облак от водни пръски. Машината прогърмя ниско над главите ни и зави на юг над Атлантика. После вляво се заточиха ниските сгради на крайпътен търговски център с дълъг тесен паркинг. Магазините в него бяха точно такива, каквито човек очаква да види в един евтин жилищен район, заклещен между две магистрали и оживено летище. На паркинга имаше може би двайсетина коли, подредени в една линия, всички с муцуните към бордюра. Старият сааб беше петата кола от ляво на дясно. Харли отби и спря точно зад него.
— Твой е — каза той. — Ключовете са в джоба на вратата отвътре.
Аз излязох на дъжда, а той даде газ и потегли още щом затворих вратата. Но не се насочи обратно към шосе 1. В края на паркинга сви вляво. Веднага след това вдясно. Видях го как се насочи към съседния паркинг. Вдигнах яката на палтото си и го проследих с поглед, докато пресече паркинга и изчезна зад някакъв комплекс от нови сгради. Ниски, продълговати конструкции от ярко боядисана гофрирана ламарина. Можеха да бъдат и офиси, съединени с мрежа от асфалтови алеи. Бяха мокри и блестяха на дъжда. Линкълнът се мярна за миг в една пролука между сградите. Движеше се бавно и някак лениво, сякаш Харли се оглеждаше къде да паркира. После колата се плъзна зад поредната сграда и повече не я видях.
Обърнах се. Саабът беше спрял с муцуната напред срещу вратата на магазин за алкохол. От двете му страни имаше магазинче за автомобилни стерео уредби и друго — за лампи и полилеи. Не вярвах да бяха изпратили прислужницата да купи нов полилей за къщата или стерео за сааба. Следователно бе дошла до магазина за алкохол. Където я бяха очаквали цяла глутница мъже. Най-малко четири-пет. След първоначалната изненада тя сигурно бе превключила на заучената си роля на добре обучен агент, който се бори за живота си. Но те го бяха очаквали. Самите те сигурно бяха дошли подготвени. Озърнах се напред-назад по тротоара. После се загледах в алкохолния магазин. Прозорците му бяха задръстени от кашони и отвътре навън едва ли се виждаше нещо. Все пак влязох.
Магазинчето наистина беше пълно с кашони, но празно откъм хора. Това сякаш беше обичайното му състояние. Вътре беше прашно и студено. Зад тезгяха се мотаеше някакъв сивкав тип на около петдесет. Сива коса, сива риза, сива кожа на лицето. Изглеждаше така, сякаш поне десет години не бе подавал нос навън. Около него нямаше абсолютно нищо, което бих могъл да купя, за да го предразположа. Затова минах направо на въпроса.
— Виждаш ли тоя сааб отвън? — попитах.
Той се загледа през прозореца с пресилено старание. Накрая каза:
— Виждам го.
— Не видя ли къде отиде шофьорът?
— Не — отвърна той.
Когато някой отвърне „не“, без да се замисли, обикновено лъже. Разбира се, и искрен човек може да каже „не“, но обикновено, след като се почуди малко. При това „не“-то обикновено е придружено от „съжалявам“ или нещо подобно. Може и от контравъпрос. Такава е човешката природа. Един искрен човек би казал нещо от рода на: „Съжалявам, не видях, защо, какво е станало?“ Аз бръкнах в джоба си и опипом отделих една банкнота от пачката на Бек. Извадих я. Беше стотарка. Прегънах я на две по дължина и я повдигнах между показалеца и средния си пръст.
— А сега?
Той погледна вляво от себе си. На мен ми се падаше вдясно. Към офисите, които не се виждаха през стените на дюкяна му.
Един бърз, потаен поглед, едно мигновено стрелване на очите, които веднага се върнаха в първоначалното си положение.
— Не — повтори той.
— А един черен линкълн? — продължих аз. — Ей сега отмина нататък.
— Не съм го видял — каза той. — Може да съм бил зает.
Кимнах с разбиране.
— Ти направо си скъсваш задника от бачкане тука. То се вижда. Истинско чудо е как се справяш сам-самичък.
— Може да съм бил в задната стаичка. Сигурно съм говорил по телефона.
Двата ми пръста продължиха още известно време да стискат стотарката, навирена нагоре. Сигурен бях, че сто долара, свободни от данък, съставляват значителна част от седмичния му оборот, но той дори не погледна парите. Това само по себе си значеше много.
— Твоя воля — казах аз. Пъхнах банкнотата в джоба си и излязох.
Подкарах сааба на юг по шосе 1 и след стотина метра спрях на първата бензиностанция. Влязох и си купих бутилка минерална вода и два шоколадови десерта. Водата, пресметнато на литър, ми излезе четири пъти по-скъпо, отколкото ако бях купил бензин. Излязох навън, застанах на сухо под козирката на входа, развих единия шоколадов десерт и започнах да го ям. През това време се поогледах. Нямаше камери. Приближих се до телефонните автомати и с монетите от рестото позвъних на Дъфи. Бях запомнил номера й в мотела наизуст. Набутах се целия в плексигласовия балон, за да не се измокря до кости. Тя вдигна на второто позвъняване.
