— Погледни — каза Бек. После обърна дясната обувка и с нокти изтръгна един пирон от тока. Изви встрани гумената подложка като малка вратичка и изтръска обувката върху масата. Отвътре изпадна малък правоъгълен пластмасов предмет и се захлупи върху масата. Той го обърна с лицето нагоре.
Беше безжичен предавател, абсолютно идентичен на моя.
Бек ми подаде обувката. Аз я поех. Държах я и я гледах тъпо. Беше трийсет и шести номер. За малък дамски крак. Но отпред имаше издуто бомбе, а отзад за симетрия — широк, сплеснат ток. Някаква глупава младежка мода. В тока обаче имаше изрязана правоъгълна кухина, същата като в моя. Беше издълбана умело, с много търпение. Не с машина — на ръка. Отвътре личаха същите следи от резеца както при мен. Представих си някакъв тип в някаква федерална лаборатория, пред него наредени цяла редица обувки, в стаята мирише на нова кожа, по бюрото му се събират купчинки стружки, докато той съсредоточено си върши работата. В голямата си част дейността на федералните служби е забележително нискотехнологична. Далеч не всичко в този занаят са експлодиращи писалки и миниатюрни камери, вградени в часовници. Чифт най-прости обувки, някое обикновено електронно пособие, купено направо от магазина — това в повечето случаи е всичкото им шпионско оборудване.
— За какво си мислиш? — запита Бек.
Мислех си за това как се чувствам. Като на въртележка. Като в ония влакчета на ужасите, които ту се потапят в някаква бездна, ту изплуват отново нагоре. Тя си оставаше все така мъртва, но вече не аз бях убиецът. Бяха я убили федералните компютри. Така че в известен смисъл лично аз се чувствах облекчен. Но и немалко разгневен. Какви, по дяволите, ги вършеше Дъфи? Какво си въобразяваше? Имаше едно абсолютно задължително процедурно правило. Едно желязно правило, което гласеше: никога не поставяй повече от един агент под прикритие в една и съща среда, освен ако и двамата не са предварително известени. Тя ми бе казала за Териса Даниъл. Но защо, по дяволите, не ме бе уведомила за другата?
— Направо невероятно — успях да кажа аз.
— Батерията е изтощена — продължи той, като държеше уреда с двете си ръце и щракаше копчетата с палци, сякаш беше някаква компютърна игра. — Във всеки случай това нещо не работи.
Той ми го подаде. Оставих обувката и го поех от ръката му. Натиснах познатото ми копче за включване. Но екранът си остана тъмен.
— Откога е била на работа тук? — запитах.
— От осем седмици — каза Бек. — При нас трудно се задържат слуги. Мястото е доста изолирано. Пък и тоя Поли, нали разбираш? Дюк също не беше от най-сговорчивите.
— Предполагам, че батерията на това нещо едва ли би могла да издържи осем седмици.
— Как би трябвало да постъпят сега? — запита той.
— Представа нямам — казах аз. — Никога не съм работил за федералните.
— По принцип — каза той. — Сигурно си чувал за такива случаи.
Вдигнах рамене.
— Предполагам, че са очаквали нещо подобно. Комуникациите винаги са първото нещо, което се скапва. А като изчезне от радара, те няма да почнат веднага да се тревожат. При това единственият им избор е да я оставят да продължи операцията. Те просто няма как да се свържат с нея и да я изтеглят, нали така? Тъй че най-вероятно просто ще изчакват, като ще се надяват да намери начин да зареди батерията и да установи връзка колкото се може по-скоро. — Изправих уреда на единия му ръб и посочих малката дупчица на дъното. — Това явно се зарежда с устройство за мобилен телефон или нещо подобно.
— А дали ще изпратят някой да я търси?
— Предполагам — казах аз, — че все някога ще го направят.
— Кога?
— Не знам. Във всеки случай не още.
— Ние смятаме да отричаме, че въобще е била тук. Че изобщо я познаваме. Няма никакви следи, че е била тук.
— На твое място бих изчистил основно стаята й — казах аз. — Там е пълно с нейни отпечатъци, косми, ДНК.
— Тя дойде при нас с препоръка — каза той. — Да не мислиш, че сме пуснали обява във вестника? Един наш човек в Бостън ни я препоръча.
Той ме погледна. Един ваш човек в Бостън, който се надява на облекчена присъда и прави всичко възможно, за да угоди на федералните власти. Кимнах.
— На твое място бих се запитал — казах аз — какво да си мисля за тоя човек?
Той ми кимна намусено в отговор. Явно премисляше казаното. Разбираше какво имам предвид. Вдигна голямата връзка ключове от масата, където ги бе сложил.
— Струва ми се, че са на Куклата — каза той.
Не отговорих.
— Значи кошмарът е в три посоки — продължи той. — Куклата явно е свързан с онази банда от Хартфорд, а нашият човек от Бостън работи за федералните. Сега се оказва, че Куклата е бил свързан и с федералните. След като е дал ключовете си на тая кучка. От което следва, че и хартфордската банда също си пие кафето с федералните. Куклата е мъртъв благодарение на Дюк, но все още съм изправен срещу Хартфорд, Бостън и федералните. Ще имам нужда от теб, Ричър.
Погледнах към Харли, който зяпаше дъжда през прозореца.
— Само Куклата ли е бил? — запитах.
Бек кимна.
