— Проверих всичко. Само Куклата е. Убеден съм. Останалите са стабилни момчета. Те са плътно с мен. Много се разкайват заради Куклата.
— Добре — казах аз.
Настъпи продължителна тишина. После Бек отново уви нещата ми в парцала и пусна вързопа в чантата. Хвърли изтощения уред за имейли вътре и най-отгоре сложи обувките на прислужницата. Обувките изглеждаха празни, изоставени и отчаяни.
— Едно нещо знам — каза той. — Отсега нататък започвам да им претърсвам и обувките, това поне е сигурно. Можеш да заложиш живота си, че ще бъде така.
Аз заложих живота си още в същия момент. Не се отказах от обувките си. Върнах се в стаята на Дюк и погледнах в гардероба му. Вътре имаше четири чифта обувки. Не бяха точно по вкуса ми, но изглеждаха здрави и удобни и горе-долу моя размер. Но аз не ги докоснах. Да им се покажа с различни обувки би било равносилно на сигнална лампа. Ако се налагаше да изхвърля моите, трябваше да го направя както трябва. Не можех да ги оставя в стаята си, за да ги проверят ей така, между другото. Трябваше да ги изнеса от къщата. Но тъкмо сега това никак не беше лесно. Не можех просто да изляза с тях в ръце. Какво щях да им кажа? Ах, да, това са обувките, с които пристигнах. Отивам да ги изхвърля в океана, нещо изведнъж ми омръзнаха. Не, не ставаше.
Пък и обувките ми трябваха. Не че не ми минаваше през ум, но още не бях готов напълно да отрежа Дъфи от операцията. Поне засега. Заключих се в банята на Дюк и извадих устройството за имейли. Чувствах се някак особено потиснат. Включих го и на екрана се появи съобщение:
— Върви с Харли — каза ми Бек. — Трябва да докараш сааба.
Готвачката я нямаше. Плотовете бяха подредени и светеха от чистота. Печката беше студена. Липсваше само табелка „Затворено“ на вратата.
— Ще има ли обяд? — запитах.
— Гладен ли си?
Пред очите ми изплува последната голяма вълна, как изпълва чувала и отвлича трупа. Видях разстланата руса коса, мека и безкрайно фина под водата. Видях как кръвта се оттича, розовееща от морската вода. Никак не бях гладен всъщност.
— Коремът ми стърже — казах аз.
Бек се усмихна.
— Кораво копеле си ти, Ричър.
— Виждал съм трупове. А очаквам и занапред да виждам.
Той кимна.
— Готвачката е в почивен ден. Яж някъде навън, става ли?
— Нямам никакви пари.
Той бръкна в джоба на панталона си и извади топка банкноти. Започна да ги брои, после вдигна рамене и ми ги подаде всичките. Сигурно имаш някъде към хиляда долара.
— Тия са ти за джобни — каза той. — Заплатата ще я уредим отделно.
Сложих парите в джоба си.
— Харли те чака в колата — каза той.
Излязох и вдигнах яката на палтото си. Вятърът беше отслабнал. Дъждът вече удряше отвесно надолу. Линкълнът беше паркиран както преди до ъгъла на сградата. Капакът на багажника беше затворен. Харли барабанеше с палци по волана. Аз се наместих на седалката до него, като я плъзнах назад, за да отворя място за краката си. Той запали двигателя, пусна чистачките и потегли. Докато чакахме Поли да ни отвори портата, Харли пусна климатика на максимум. От мокрите ни дрехи прозорците започнаха да се запотяват. Поли се бавеше. Палците на Харли отново забарабаниха по волана.
— Вие двамата за един и същ човек ли работите? — запитах го.
— Аз и Поли ли? — попита на свой ред той. — То се знае.
— Кой е той?
— Бек не ти ли каза?
— Не — признах аз.
— Е, тогава и аз няма да ти кажа.
— Трудно ми е да си върша работата без информация.
— Проблемът си е твой — каза Харли. — Мен какво ме засяга?
И ми се усмихна приятелски с жълтите си проядени зъби. Представих си, че му забивам един юмрук в мутрата. Сигурно долната му челюст заедно със зъбите щеше да се спре някъде в гърлото. Но се сдържах. Поли разхлаби веригата и бутна портата навън. Още щом се отвори достатъчна пролука, Харли даде газ и профуча по на два сантиметра разстояние от двете крила. Настаних се удобно на седалката. Харли включи фаровете и настъпи педала. Зад гумите на колата се вдигаха фонтани от пръски. Движехме са право на запад, защото първите двайсет километра това беше единствената възможна посока. После поехме по шосе 1 на север, към Портланд, обратно на Олд Орчард Бийч и Сако, където бях ходил с Елизабет Бек. Времето беше толкова отвратително, че наоколо не се виждаше нищо. Едва различавах стоповете на колите пред нас. Харли мълчеше. Само се поклащаше напред-назад на седалката и барабанеше с палци по волана. Не караше плавно. През цялото време натискаше ту газта, ту спирачката. Ускоряваше, забавяше, ускоряваше, забавяше. Трийсетте километра до Портланд ми се сториха безкрайни.
