С всяка следваща вълна Харли избутваше трупа все по-напред в морето, докато целият увисна в улея. Откъм моята страна чувалът беше празен. От тежестта си тялото се бе събрало в предния край. Харли погледа няколко мига към морето, после се наведе и разкопча докрай ципа. Дръпна се бързо назад, измъкна единия заден ъгъл от ръцете ми и го стисна здраво. Седмата вълна връхлетя брега. Този път пяната и пръските ни измокриха до кости. Улеят се изпълни с вода, чувалът също, после голямата вълна се отдръпна и отнесе трупа със себе си. Той се задържа на повърхността за част от секундата, след което мощното течение го дръпна право надолу, към дъното. Дългата руса коса проблесна, разпиляна от водата; бледата кожа в миг стана зеленикава, после сива и трупът изчезна в морската бездна. Водата в улея се обагри в червено, после отново стана бистра.
— Тук течението е направо жестоко — каза Харли.
Аз мълчах.
— Като ги дръпне, моментално изчезват — продължаваше да дърдори той. — Никой не се е върнал досега. Завлича ги на два-три километра навътре и все към дъното тегли. Пък по-нататък сигурно акулите им виждат сметката. По тия брегове е пълно с акули. И с всякакви други гадини. Раци, скариди, какво ли не. Нали схващаш?
Аз мълчах.
— Никой не се е върнал — повтори той.
Погледнах го и той ми се ухили. Устата му над козята брадичка беше грозна дупка с жълти, проядени зъби. Следващата вълна се удари в брега. Беше сравнително малка, но когато се отдръпна, улеят беше напълно измит. Сякаш нищо не се бе случило. Нищо. Харли се изправи несръчно и закопча празния чувал. От него се изцеждаше червеникава вода и капеше върху скалите. Той започна да го навива. Извърнах се и погледнах към къщата. Бек стоеше на прага и ни наблюдаваше.
Тръгнахме към къщата, подгизнали от морска и дъждовна вода. Бек се прибра в кухнята. Ние го последвахме. Харли се спря в ъгъла и запристъпва неловко от крак на крак, сякаш съзнаваше, че не му е там мястото.
— Значи тя е била федерален агент? — запитах.
— Няма съмнение — отвърна Бек.
Спортната му чанта беше на масата, точно в средата, като веществено доказателство в съдебна зала. Бек разкопча ципа и бръкна в нея.
— Виж това — каза той.
Извади отвътре един вързоп. Нещо, увито в омазнен, мръсен парцал с размери на кърпа за ръце. Разви го и измъкна глока на Дъфи.
— Всичко това беше скрито в колата, която й бяхме разрешили да ползва — каза той.
— В сааба? — запитах аз, колкото да кажа нещо.
Той кимна.
— В пространството за резервната гума. Под багажника.
Той постави глока на масата. Разви двата резервни пълнителя от парцала и ги сложи до пистолета. До тях нареди превитото шило и наточеното длето. И връзката с ключове на Куклата.
Спрях да дишам.
— Шилото е шперц, предполагам — каза Бек.
— Но с какво това доказва, че тя е от федералните? — запитах аз.
Той вдигна глока, обърна го с дясната му страна към мен и ми посочи нещо с пръст.
— Виж му серийния номер — каза той. — Направихме справка с фирмата производител в Австрия. Проникнахме в компютрите им. Този конкретен пистолет е продаден на правителството на Съединените щати преди около година. Като част от голяма държавна поръчка. Модел 17 за служителите мъже и 19 за жените. Ето откъде знаем, че е била от федералните.
Аз гледах тъпо серийния номер.
— А тя не отрече ли?
— Разбира се, че отрече. Каза, че просто го била намерила. Опита се да ни разиграва. Истината е, че обвини теб. Каза, че тия неща били твои. Но пък какво друго можеше да направи? Тях са ги обучили да лъжат и отричат.
Извърнах глава. Загледах се през прозореца към морето. Защо ги бе прибрала? Защо просто не ги бе оставила на мястото им? От грижовност? За да не се намокрят може би? Или какво?
— Изглеждаш ми нещо разстроен — отбеляза Бек.
И как изобщо ги е намерила? За какво й бе притрябвало да ги търси?
— Нещо разстроен ми се виждаш — повтори той.
„Разстроен“ беше слабо казано. Тя бе умряла в страшни мъки. За което причината бях аз. Сигурно си бе мислила, че ми прави услуга, като прибира нещата ми на сухо. За да не ръждясат. Тя беше едно глупаво момиче от Ирландия, което се бе опитало да ми помогне. А пък аз я бях убил, все едно че лично бях държал ножа.
— Аз отговарям за охраната — казах накрая. — Трябваше да я заподозра.
— Ти отговаряш за охраната от снощи — поправи ме той. — Тъй че недей да се косиш. Още не си встъпил в длъжност, както се казва. Дюк е трябвало да му мисли.
— Но кой би се досетил? — казах аз. — За мен тя си беше просто прислужницата.
— За мен също — каза той. — И за Дюк.
Отново извърнах глава встрани. Загледах се към морето. Беше сиво и неспокойно. Нищо не можех да разбера. Тя е намерила вързопа, добре. Защо обаче й е било да го крие?
— Още доказателства? — запита Бек. — Гледай тогава.
Аз погледнах към него точно в момента, когато извади от чантата чифт дамски обувки. Големи, груби, тромави — същите, с които я бях виждал от първия ден.
