Палтата отдолу ни позволяваха да я донаместим точно, без да издраскаме покрива. После аз отворих шофьорската врата, както беше обърната наопаки, и казах на стареца да влезе вътре и за втори път през последните четири дни да се направи на умрял. Той натика краката си зад волана и легна по очи, наполовина отвън, на асфалта, като разпери ръце над главата си. Отстрани изглеждаше доста убедително. На ярката светлина на фаровете им щеше да е още по-добре. Палтата не се виждаха, освен ако съзнателно не се оглеждаш за тях. Аз се отдалечих от колата, прибрах вързопа и приклекнах зад скалите надолу по склона.
Зачакахме.
Стори ни се, че чакахме дълго. Пет минути, после шест, седем. Намерих три обли камъка, всеки малко по-едър от юмрука ми, и ги наредих пред себе си. Поглеждах на запад. Отгоре все още имаше ниски облаци и предположих, че фаровете на колата ще се отразят първо в тях, докато преминава през гърбиците по пътя. Но на хоризонта не се виждаше никаква светлина. Беше тихо. Не се чуваше и никакъв звук, освен тежкото дишане на стареца на няколко метра в мрака.
— Няма начин да не дойдат — извика той.
— Ще дойдат — отвърнах аз.
Продължихме да чакаме. Беше тихо и тъмно като в рог.
— Как се казваш? — подвикнах му аз.
— Защо питаш? — отвърна той.
— Просто исках да знам. Вече втори път те убивам, без да знам името ти.
— Тери Вилянуева — отвърна той.
— Това испанско име ли е?
— Разбира се, че е испанско.
— Нямаш вид на латинос.
— Знам — каза той. — Баща ми беше латинос, майка ми ирландка. Но и двамата с брат ми сме се метнали на мама. Брат ми дори си смени презимето на Нютон. Като на оня, учения. Вилянуева и Нютон значат едно и също: нов град. Но аз запазих испанското си име. Заради моя старец.
— Откъде си родом?
— От Южен Бостън — отвърна той. — Не ни беше лесно преди толкова години, деца от смесен брак и тъй нататък.
Той отново млъкна. Аз се оглеждах и ослушвах. Нищо. Вилянуева се размърда. Позата не му беше удобна.
— Ти си стабилен мъж, Тери — подвикнах му.
— Стара школа — отвърна той.
И тогава чух колата.
В този момент и мобилният телефон на Вилянуева иззвъня.
От около километър и половина долових приглушения, нервен вой на форсиран докрай шестцилиндров двигател. В далечината, между шосето и облаците, проблясваха фарове. Телефонът на Вилянуева беше нагласен да свири някаква смахната, забързана версия на „Токата и фуга в ре-минор“ на Бах. Той престана да се прави на умрял, надигна се на колене и измъкна телефона от джоба си. Натисна копчето; музиката спря. Вдигна телефона до ухото си и отговори. Послуша малко и каза:
— Добре.
После:
— В момента точно това правим.
После:
— Добре.
Накрая пак:
— Добре.
Прекъсна връзката и пак легна на шосето. Бузата му беше долепена до асфалта. Телефонът се подаваше наполовина от ръката му.
— Линиите току-що са възстановени — извика той.
И времето отново се движи, казах си аз. Погледнах вдясно от мен, на изток. Бек сигурно през цялото време бе опитвал линиите и в момента, в който чуеше сигнала за набиране, веднага щеше да излезе да ме търси, за да ми даде отбой. Погледнах вляво, на запад. Шумът на колата се чуваше ясно. Ярките снопове светлина на фаровете се поклащаха нагоре-надолу и разрязваха мрака.
— Трийсет секунди! — извиках аз.
Шумът се усилваше. Вече съвсем отчетливо различавах като три отделни звука боботенето на двигателя, смените на тона на автоматичната скоростна кутия и свистенето на гумите. Наведох се още по-ниско. Десет секунди, осем, пет. Колата изскочи иззад завоя и фаровете й прорязаха тъмнината на сантиметри от гърба ми. После чух глухия напън на хидравликата, жалното изскърцване на нагорещените дискове и воя на гумите, които се влачеха по асфалта. Колата спря малко накриво на около пет метра от сааба.
Надигнах глава. Беше „Форд Торъс“, светлосин на цвят, но изглеждаше бледосив на лунната светлина, която се процеждаше през облаците. От предницата му се разстилаше бял конус светлина. Стоповете му блестяха в яркочервено. В него имаше двама мъже. Лицата им бяха осветени от отражението на собствените им фарове в преобърната кола. Няколко секунди те не помръднаха, загледани право напред.
Явно веднага познаха сааба. Сигурно го бяха виждали стотици пъти. После шофьорът се размърда. Чух го как постави скоростния лост на паркинг. Стоповете угаснаха. Двигателят едва шушнеше на празни обороти. До мен достигаше миризма на изгорели газове и горещ въздух изпод капака на двигателя.
Двамата отвориха едновременно вратите си. Слязоха от колата и застанаха зад прикритието на вратите. Пистолетите бяха в ръцете им. Почакаха малко. После се подадоха иззад вратите. Насочили дулата към асфалта, те тръгнаха бавно напред. Фаровете ги осветяваха ярко от кръста надолу. Горната половина на телата им се различаваше трудно. Но успях да различа чертите им или поне формата на главите. Бяха двамата бодигардове. Нямаше съмнение. Млади и мускулести, предпазливи и изопнати като струни. Бяха все още с тъмните си костюми, измачкани, раздърпани и захабени. Белите им ризи бяха посивели. Нямаха вратовръзки.
