Докато стигне подземния вход на сградата, тя вече е извадила всички метални предмети от джобовете си, свалила е оскъдните бижута, които носи, пуснала ги е в една мръсна найлонова купа и е минала през детектора. Показва си значката. Подписва се и отбелязва точния час. Подлага се на претърсване от едно момиче от ООКИК. Неприятно, но със сигурност претърсването на отвърстията е по-гадно. Имат право на това, стига да поискат. Цял месец й бъркаха из отвърстията, след като на едно събрание се обади и предположи, че началничката й би могла да греши относно важен проект за програмиране. Беше си наказание, и то злобно — и тя си го знаеше, но винаги е искала да допринесе с нещо за страната си, а когато работиш за Федералните, просто приемаш факта, че ще има политически игрички. И че като човек от долните нива ще трябва ти да опираш пешкира. По-късно, след като издрапаш по йерархичната стълбица, вече не се налага да се примиряваш с чак толкова гадости. Да се кара с началничката си — къде ти! Началничката й, Мариета, не заема някакъв звезден пост в йерархията, но има достъп до по-горните нива. Има връзки. Познава разни хора, които познават разни хора. Ходи по коктейли, на които ходят и хора, които… ами, направо бихте се оцъклили.
Минава претърсването с отличен. Пъха пак обратно металните предмети по джобовете си. Изкачва половин дузина стълбищни площадки до нейния етаж. Асансьорите тук все още работят, но някакви много високопоставени люде във Федландия са разгласили — съвсем неофициално, но те си имат начини за разпространяване на информация — че икономиите на енергия са техен дълг. Дълг, вярност, отговорност. Колагенът, който ни свързва в Съединени Американски щати. И затова стълбищата са препълнени с потна вълна и скърцаща кожа. Ако вземеш асансьора, никой няма да ти каже нищо, но това ще се забележи. Ще го забележат, ще го запишат и ще го вземат предвид. Хората ще те зяпат, ще те оглеждат от главата до петите — ти какво, да не си си изкълчил глезена? Изкачването на стълбите не е проблем.
Федералните не пушат. Федералните, общо взето, не преяждат. Здравният план е много специфичен и съдържа основни стимули — ако прекалено надебелееш или почнеш да хъхриш, никой нищо няма да ти каже — нали би било грубо. Но определено ще усетиш натиск, ще почувстваш, че не се вписваш, докато вървиш през морето от бюра и погледите се вдигат, за да те проследят и преценят масата на дирника ти. Погледи, стрелкащи се напред-назад, докато, по консенсус, колегите ти си казват: „Чудя се колко ли изяжда той или тя от здравните ни вноски?“
И затова майката на Уай Ти изчатква с токчетата на черните си обувки по стълбите и влиза в своя кабинет — голяма стая с компютри, разположени под формата на решетка. Навремето работните места бяха разделени с прегради, но това не се хареса на момчетата от ООКИК — какво ще правим в случай на евакуация, казаха. Всички тези прегради ще попречат на свободното течение на шаша и паниката. Така че, без прегради. Само работни места и столове. Дори и бюра няма. Бюрата насърчават употребата на хартия, което е архаично и отразява неадекватен дух в екипа. Какво толкова особено има в работата ти, че трябва да пишеш на лист хартия, който само ти си виждаш? И да го заключваш в бюро? Щом работиш за Федералните, всичко извършено от теб е собственост на Съединените американски щати. Вършиш си работата на компютъра. Компютърът пази копия от всичко, така че ако се разболееш или нещо такова, колегите и началниците ти да имат достъп до него. Като искаш да драскаш бележчици или да звъниш по телефона, прави си го вкъщи, в свободното си време — никой не ти пречи.
Съществува и въпросът с взаимозаменяемостта. Федералните, също като военните, представляват взаимозаменяеми части. Ами ако работното ти място се повреди? Ще седиш и ще си клатиш краката, докато го поправят ли? Не, драга ми госпожо, сядаш на някое свободно работно място и се залавяш за работа. А не можеш да разполагаш с такава гъвкавост, ако половин тон лични вещи са напъхани в бюрото ти и са пръснати по него.
Така че във Федералните кабинети хартия няма. Всички работни места са едни и същи. Сутринта идваш, избираш си едно наслуки, сядаш и почваш да работиш. Можеш да се пробваш с предпочитания към определено място и да сядаш там всеки ден, но това няма да остане незабелязано. Общо взето, сядаш на свободното място най-близо до вратата. По този начин, който е дошъл, най-рано сяда най-близо, а дошлият най-късно — чак в дъното. Така от пръв поглед си личи кой в този кабинет е най-експедитивният и кой — както си шушукат помежду си в тоалетните — си има проблеми.
